Клайв Къслър - Да извадим „Титаник“

— Бизаний!

— Тук… тук ли е? — запита шепнешком Донър. — Наистина ли е тук?

— Изключително високо качество — обяви Коплин. Лицето му грейна от широка усмивка. — Напълно достатъчно, за да се завърши Сицилианският проект.

— Слава богу! — въздъхна Донър. Той се запрепъва към една издигната над земята гробница и най-непринудено се отпусна върху нея, без да обръща внимание на изумените погледи на местните фермери.

Коплин погледна обратно към гроба.

— Лудостта наистина ражда гении — промърмори той. — Брюстър е напълнил гроба с рудата. Всеки друг, освен минералог, просто би разкопал гроба и след като не намери в него кости, ще си тръгне, без да го пипне повече.

— Съвършен начин за замаскиране — съгласи се Донър. — Практически пред очите на всички.

Сандекър пристъпи крачка, хвана ръката на Пит и я разтърси.

— Благодаря ти — каза той простичко.

В отговор Пит можа само да кимне. Чувстваше се изтощен и вцепенен. Искаше да си намери някъде местенце, където да се измъкне от света и да забрави известно време за него. Искаше му се „Титаник“ никога да не беше съществувал, никога да не беше излизал от корабостроителницата в Белфаст към тихото море, към безмилостното море, превърнало красивия параход в уродлива, ръждясала съборетина.

Сандекър изглежда прочете мислите в очите на Пит.

— Видът ти говори, че се нуждаеш от почивка — отбеляза той. — Не искам да виждам грозното ти лице в кабинета си поне две седмици.

— Надявах се да кажете това — усмихна се уморено Пит.

— Имаш ли нещо против да ме уведомиш къде смяташ да се покриеш? — попита лукаво Сандекър. — Само в случай че нещо спешно възникне в НЮМА, разбира се, и трябва да се свържа с теб.

— Разбира се — повтори сухо Пит. Той замълча за момент. — Има една малка стюардеса, която живее с прадядо си в Тийнмут. Може и да ме откриете там.

Сандекър кимна безмълвно в знак на разбиране.

Коплин се приближи и сграбчи Пит за раменете.

— Надявам се пак да се срещнем някога.

— Аз също.

Донър го погледна, без да става и заяви прочувствено:

— Най-сетне всичко свърши.

— Да — каза Пит, — свърши се с всичко.

Той усети внезапен хлад, някакво познато ледено чувство, като че ли думите му долетяха като призрачно ехо от миналото. После се обърна и си тръгна от гробището на Саутби.

Всички стояха и го гледаха как се смалява в далечината, докато най-подир мъглата го обгърна и той се загуби от поглед.

— Дойде от мъглата и се върна в мъглата — рече Коплин, припомняйки си първата си среща с Пит на склоновете на планината Бедная.

Донър го изгледа странно.

— Какво значат тези думи?

— Просто мислех на глас — сви рамене Коплин. — Това е всичко.

Август 1988

— СТОП машини.

Телеграфът иззвъня в отговор на капитанската команда и вибрациите, които идваха от машинното отделение на британския крейсер на Нейно Величество „Трой“, стихнаха. Пяната около носа се стопи в тъмното море, корабът бавно загуби инерция и притихна, с изключение бръмченето на генераторите му.

Нощта беше топла за Северния Атлантик. Морето беше гладко като огледало, а звездите светеха като искрящ килим, разстлан от хоризонт до хоризонт върху небето. Националният флаг на Великобритания висеше отпуснат и безжизнен на фала, недокоснат дори и от най-слаб полъх на вятър.

Екипажът, над двеста души, се беше събрал на фордека, когато изнесоха едно безжизнено тяло, зашито в традиционното корабно платно от отминали времена и покрито с националния флаг, и го поставиха върху релинга на кораба. После капитанът отслужи със звучен и равен глас моряшкото опело. Щом произнесе и последните слова, той кимна. Наклониха дъската и тялото се плъзна в очакващата го прегръдка на вечното море. Звуците на сигналната тръба се разнесоха ясни и чисти в тихата нощ; след това хората бяха освободени и те мълчаливо се разотидоха.

Минути по-късно, когато „Трой“ отново беше на път, капитанът седна и написа следните редове в корабния дневник:

„Трой“, корабът на Нейно Величество. Час 02:20, 10 август 1988.

Координати: Ширина 41°46’Север. Дължина 50°14’Запад.

Точно в същия час на утрото, в което параходът на „Бяла звезда“, „Титаник“, беше намерен и съгласно последното му желание да прекара вечността със своите колеги моряци, капитан първи ранг сър Джон Л. Бигалоу, Кавалер на Британската империя, RD, офицер от кралските военноморски войски (в запас), беше предаден на дълбините.