Клайв Къслър - Да извадим „Титаник“

— Искрено съжалявам, че нещата трябваше да свършат по този начин, адмирале.

— Повярвай ми, аз също. — Сандекър изпи кафето си и попи устни със салфетката. — Кажи ми, Донър, по какъв ред ще протече играта? Кого си е избрал за първи свидетел видният сенатор от Уайоминг?

— Доколкото разбрах, възнамерява да започне от операцията по изваждането на „Титаник“, после да се върне към секцията Мета и накрая да стигне до президента. — Донър взе призовката и я прибра обратно в джоба на сакото си. — Най-вероятният първи свидетел е Дърк Пит.

Сандекър го погледна.

— Пит ли каза?

— Точно така.

— Интересно — произнесе тихо Сандекър. — Много интересно.

— Не ви разбирам.

Сандекър сгъна грижливо салфетката и я остави на масата.

— Това, което не знаеш, Донър, и не би могъл да го знаеш, е, че веднага след като мъжете в онези бели престилчици отнесоха Сийграм от „Титаник“, Пит изчезна безследно.

Донър присви очи.

— Вие сигурно знаете къде е. Ами приятелите му? Джордино?

— Нима мислиш, че не сме го търсили? — сопна се Сандекър. — Няма го. Изчезна. Сякаш земята го погълна.

— Не може да няма някаква следа от него?

— Вярно, спомена нещо, но то нямаше никакъв смисъл.

— Какво спомена?

— Каза, че ще отиде да търси Саутби.

— Кой, по дяволите, е този Саутби?

— Проклет да съм, ако знам — отвърна Сандекър. — Проклет да съм.

Пит внимателно насочи наетия ровър седан по тесния, хлъзгав от дъжда селски път. Високите букове от двете му страни сякаш свеждаха клони и нападаха движещата се кола, като замеряха стоманения й покрив с обилен листопад.

Пит беше уморен, смъртно уморен. Беше започнал одисеята си, без да е наясно какво ще намери, ако изобщо намереше нещо. Започна така, както Джошуа Хейс Брюстър и бригадата му от рудокопачи бяха започнали от доковете на Абърдийн, Шотландия, а после проследи техния осеян със смърт път през Англия, почти до стария океански док в Саутхемптън, откъдето „Титаник“ беше тръгнал на първото си плаване.

Той отмести поглед от стържещите по прозореца чистачки и погледна към синия бележник върху пътническата седалка. Той беше изпълнен с дати, селища, разни бележки написани набързо и изрязани материали от вестници, които беше събирал по пътя. Прашните папки от миналото му казаха много малко.

НАМЕРЕНИ СА МЪРТВИ ДВАМА АМЕРИКАНЦИ

съобщаваха на петнайсета страница, издадените на 7 април 1912 година в Глазгоу вестници. Лишените от подробности истории бяха също така дълбоко погребани, както и телата на колорадците Джон Колдуел и Томас Прайс в местното гробище.

Надгробните им паметници, открити от Пит в малък черковен двор, не предлагаха нищо повече от имена и датите на смъртта. Същото се повтори с Чарлс Уидни, Уолтър Шмид и Уорнър О’Деминг. От Алвин Коултър не успя да открие нито следа.

И накрая оставаше Върнън Хол. Пит не можа да намери мястото му за вечен покой. Къде ли беше загинал? Дали кръвта му беше изтекла сред спретнатия и подреден пейзаж на Хемпшир Даунс, или някъде в задънените улички на самия Саутхемптън?

С крайчеца на окото мерна табела, която показваше двайсет километра до голямото пристанище.

Пит продължи да шофира механично. Пътят извиваше, а после тръгваше успоредно на прелестната, леко вълниста река Ичън, известна в цяла южна Англия с борбената си пъстърва, но той не я забелязваше. Точно пред него, сред смарагдовозелените поля на крайбрежната долина, се появи малък град. Реши да спре там да закуси.

Някъде в съзнанието на Пит светна лампичка. Той натисна спирачките, но прекалено рязко — задните колела се освободиха и ровърът направи съвършен триста и шейсет градусов кръг и спря обърнат отново на юг, но затънал до джантите в лепкавата кал на крайпътната канавка.

Преди още колата да е напълно спряла, Пит рязко отвори вратата и изскочи навън. Обувките му затънаха догоре и се забиха в калта, но той ги изхлузи и затича по чорапи обратно по пътя.

Спря пред малък знак отстрани на пътя. Част от буквите бяха закрити от ниско дърво, израснало до него. Бавно, сякаш се страхуваше, че надеждите му ще бъдат разбити от ново разочарование, той бутна клоните настрана и всичко изведнъж си дойде на мястото. Ключът към загадката с Джошуа Хейс Брюстър и с бизания беше пред него. Той остана на място, обливан от дъжда и в този момент разбра, че нищо не е било напразно.

Марганин седеше на пейката до фонтана на площад „Свердлов“ срещу Болшой театър и четеше вестник. Почувства лека тръпка и му стана ясно, без да отмества поглед, че някой беше заел празното място до него.