Клайв Къслър - Да извадим „Титаник“

Въжето се разхлаби, докато кранистът превключваше оборотите на двигателя. Той ги увеличи и отново захвана скобата, при което въжето неочаквано се изпъна с рязък звук. На смълчаните мъже, които наблюдаваха със свито сърце, им се струваше немислимо, че старият, ръждясал трезор би могъл да издържи такова мощно насилие, но очевидно, немислимото се случваше. Точно тогава обаче в горния край на вратата се появи една тънка като косъм пукнатина. Тя беше последвана от две вертикални отстрани и накрая от четвърта, минаваща отдолу. Рязко, с мъчителен писък в знак на протест, вратата неохотно охлаби захвата си и се откъсна от големия стоманен куб.

От зейналата тъмнина не бликна вода. Сейфът беше останал водонепроницаем през цялото си продължително пребиваване в дълбоката бездна.

Никой не помръдна. Всички стояха като вкоренени, смръзнали, хипнотизирани от тази негостоприемна, квадратна черна дупка. Отвътре се разнесе миризма на плесен.

Лъски първи възвърна говора си.

— Господи, какво е това? Каква, по дяволите, е тази миризма.

— Дайте ми светлина — нареди Пит на работника.

Някой подаде флуоресцентно ръчно фенерче. Пит го включи и зашари със синьо-белия лъч във вътрешността на трезора.

Мъжете видяха десет дървени сандъка, здраво закрепени с яки кожени ремъци. Видяха също и още нещо, нещо, което накара всички лица да пребледнеят като призраци. Това бяха мумифицираните останки на човек.

Той лежеше в единия ъгъл на трезора, със затворени и хлътнали навътре очи; кожата му беше черна, като старо катранено платно върху покрив на склад. Мускулната тъкан беше сгърчена върху скелета, а тялото от главата до петите беше покрито с плесен. Приличаше на мухлясало парче хляб. Само бялата коса и брадата му бяха изцяло запазени. Локва от лепкава течност се разстилаше около тленните останки и овлажняваше атмосферата, сякаш ведро с вода беше лиснато върху стените на трезора.

— Както и да е, той е още мокър — промърмори Кемпър, чието лице представляваше маска на ужаса. — Как е възможно това след толкова време?

— Съдържанието на водата съставлява повече от половината тегло на човешкото тяло — отвърна тихо Пит. — Просто не е имало достатъчно въздух, затворен в трезора, за да може да се изпари цялата течност.

Донър се извърна, отвратен от страховитата сцена.

— Кой ли е бил той? — успя да попита той, преборвайки се с напъна да повърне.

Пит погледна безстрастно към мумията.

— По моему ще открием, че името му е Джошуа Хейс Брюстър.

— Брюстър ли? — прошепна Сийграм и в очите му се изписа див страх.

— Защо не? — каза Пит. — Кой друг освен него е знаел за съдържанието на трезора?

Адмирал Кемпър поклати глава слисан от почуда.

— Можете ли да си представите — каза благоговейно той, — как ли е умирал в тази черна дупка, докато корабът е потъвал в дълбините на морето?

— Хич не ми трябва да се замислям за това — обади се Донър. — Достатъчно ми е, че ще имам най-малко един месец кошмари всяка нощ.

— Противно е наистина — произнесе с усилие Сандекър. Той огледа тъжното, разбиращо изражение по лицето на Пит. — Ти си знаел за трупа?

Пит кимна.

— Бях предупреден от капитан първи ранг Бигалоу.

Сандекър му хвърли изпитателен поглед, но си замълча и се обърна към един от корабостроителните работници.

— Обадете се в отдела за смъртни случаи и им кажете да дойдат да приберат това тук. После разчистете мястото и го охранявайте до второ нареждане.

Работниците нямаха нужда от допълнително подканяне. Изчезнаха от товарния трюм като по магия.

Сийграм сграбчи ръката на минералога със сила, която стресна Лъски.

— Е, Хърб, сега е твой ред.

Лъски влезе колебливо в кухината, прескочи мумията и отвори с лост единия от сандъците с руда. После инсталира съоръженията си и започна да анализира съдържанието. След известно време, което се стори цяла вечност на мъжете, които крачеха пред трезора, той вдигна поглед, а очите му изразяваха пълно недоумение.

— Това тук е напълно негодно.

Сийграм пристъпи по-близо.

— Я повтори.

— Напълно негодно е. Няма ни най-малка следа от бизаний.

— Провери друг сандък — задъхан от нетърпение го подкани Сийграм.

Лъски кимна и се зае с работата. Но същата история се повтори и със следващия сандък, и със следващия, докато съдържанието на всичките десет не беше разпръснато навсякъде.

Лъски изглеждаше така, сякаш беше получил апоплектичен удар.