Клайв Къслър: Да извадим „Титаник“

— Ще узнаем след минути — отвърна Пит. Той кимна на двамата фермери, които започнаха да избутват плочата с лостове. След това се захванаха да копаят.

— Но защо Брюстър е заровил бизания тук? — попита Сандекър. — Защо не е отишъл в Саутхемптън и не го е натоварил на „Титаник“?

— По хиляди причини. — Гласът на Пит прозвуча неестествено висок в тихото гробище. — След като е бил преследван като куче и е бил изтощен извън пределите на човешката издръжливост, след като приятелите му са били зверски убити пред очите му, Брюстър е бил тикнат към лудостта, точно както стана и с Джийн Сийграм, когато разбра, че съдбата му измъкна победата пред самия праг на осъществяването на проекта. Добавете към всичко това, че Брюстър се е намирал в чужда страна; бил е сам и без приятели. Смъртта го е дебнела навред, а единствената му възможност да избяга в Съединените щати е била закотвена на няколко километра разстояние — в пристанището на Саутхемптън. Казват, че лудостта ражда гении. Може би така да е било в случая с Брюстър или той просто е бил заблуден от халюцинациите си. Предположил е, погрешно, както се оказало, че никога няма да успее да се качи безпрепятствено с бизания на борда на парахода. Затова го зарива в гроба на Върнън Хол и слага камънаци в оригиналните сандъци за рудата. Вероятно след това е оставил дневника си на пастора, с указания да го предаде на американския консул в Саутхемптън. Предполагам, че тъкмо потайната му проза в резултат на лудостта го е довела до състояние да не се доверява на никого — дори и на възрастния селски пастор. Сигурно е смятал, че ако го убият, някоя досетлива душа във Военното министерство ще разгадае истинския смисъл на несвързаната му проза.

— Но той е успял да се качи благополучно на борда на „Титаник“ — отбеляза Донър. — Французите не са го спрели.

— Моето предположение е, че положението с френските агенти доста се е напекло. Нищо чудно английската полиция да е проследила дирята от трупове, както направих и аз и вече е дишала във вратовете на преследвачите.

— Излиза, че французите са се изплашили от международен скандал с гигантски размери и затова са се отдръпнали в последния момент — вметна Коплин.

— Това е едната теория — отвърна Пит.

Сандекър гледаше замислено.

— А „Титаник“… „Титаник“ потънал и объркал всичко.

— Точно така — автоматично рече Пит. — Сега на сцената се явяват хиляди ако. Ако капитан Смит беше обърнал внимание на предупрежденията за леда и беше намалил скоростта, ако през онази година ледените блокове не бяха отнесени толкова на юг, ако Титаник беше избегнал айсберга и пристигнал в Ню Йорк по разписание и ако Брюстър беше оцелял, за да разкаже историята си на военните, бизаният щеше да бъде изровен просто с известно закъснение. От друга страна, дори ако Брюстър беше убит, преди да се качи на кораба, без съмнение Военното министерство е щяло да схване двойния смисъл на думите в края на дневника му и да вземе съответните мерки. За нещастие, колелото на съдбата изигра мръсен номер: „Титаник“ потъна, отнасяйки със себе си и Брюстър, а завоалираните думи в дневника му изкараха от релсите всички, включително и нас, за цели седемдесет и шест години.

— Тогава защо Брюстър се е заключил в трезора на „Титаник“? — запита недоумяващ Донър. — Знаел е, че параходът е обречен, знаел е, че всеки акт на самоубийство е безсмислен жест, защо не се е опитал да се спаси?

— Вината е силен мотив за самоубийство — каза Пит. — Брюстър е бил душевноболен. Дотолкова поне знаем. Когато е разбрал, че планът му да открадне бизания е причинил ненужната смърт на мнозина, осем от които са били негови близки приятели, той е обвинил себе си. Много мъже, а също и жени, са отнемали живота си и за по-дребни…

— Чакай малко! — прекъсна го Коплин. Той беше коленичил до отворения сандък с оборудването за минералогичен анализ. — Отчитам радиоактивност от пръстта над ковчега.

Копачите излязоха от дупката. Останалите се скупчиха около Коплин и занадничаха любопитно, докато той изпълняваше процедурите си. Сандекър извади цигара от малкия си джоб и я пъхна между устните си, без да я пали. Въздухът беше студен, но под сакото ризата на Донър беше цялата мокра. Никой не проговаряше. Дъхът им излизаше на малки облачета пара, които бързо се стопяваха в слабата, сива светлина.

Коплин оглеждаше каменистата почва. Тя се различаваше по състав от влажната, кафява пръст около зейналия гроб. Най-накрая той се изправи несигурно. В ръката си държеше няколко малки парчета.