Клайв Къслър - Свещеният камък

Ал-Халифа погледна към емира, който седеше в коша отстрани – колкото и странно да беше, мъжът не изглеждаше уплашен.

След като прекосиха на бегом фоайето и изскочиха през предната врата на хотела, Крабтри и Хорнсби видяха отдалечаващия се мотоциклет. Спуснаха се към черния джип, паркиран на паркинга пред хотела.

— Добре, всички – обади се Ханли по радиото от контролната зала в „Орегон“, – клиентът е на мотор БМВ.

Хорнсби натисна дистанционното, за да отключи вратите на джипа, и седна на кормилото. Крабтри се пресегна към радиостанцията си, щом се настани до него.

— Завиха на изток и се движат покрай пристанището – докладва тя. – Тръгваме след тях.

Ал-Халифа натисна газта и беемвето полетя със сто и двайсет километра в час по заснежения път. Минаха три разклона, прекосиха един хълм и Рейкявик изчезна от погледа им. Наблюдаваше внимателно пътя отстрани и видя следата, която беше утъпкал вчера с взетия под наем снегомобил. Зави по тясната ивица утъпкан сняг и превали още един малък хълм. Почти до подножието му се простираше фиорд, покрит отгоре с тънка ледена кора. Изведнъж цивилизацията му се стори толкова далеч.

Там, върху утъпкания сняг, ги чакаше хеликоптер „Кавазаки“.

Хорнсби намали, докато преминаваха първия разклон, и огледа снега за следи от гуми. Не откри такива, настъпи газта и провери следващия. Намаляването за проверката на отбивките убиваше време, но Хорнсби и Крабтри нямаха друг избор.

Моторът не се виждаше никъде.

Ал-Халифа настани емира, който още беше с вър­зани очи, на седалката до пилота, после заключи вра­тата с ключ от външната страна. Беше махнал зак­лючалката от страната на пасажера и сега емирът ня­маше как да избяга. Заобиколи отпред хеликоптера, качи се на мястото на пилота и пъхна ключа в табло­то. Докато чакаше двигателя да загрее, погледна за­ложника си.

— Знаеш ли кой съм аз? – попита.

Емирът, все още с вързани очи и запушена уста, просто кимна.

— Добре – рече Ал-Халифа, – тогава е време да се поразходим малко.

Завъртя ключа, изчака витлата да наберат достатъчно подемна сила. После дръпна лоста и вдигна кавазакито от снега. Щом хеликоптерът се издигна на три метра от земята, той отпусна контролния лост напред. Вертолетът се наклони напред, преодоля зем­ното притегляне, издигна се във въздуха и после се отправи към морето. Като държеше хеликоптера нис­ко над земята, за да се слее с планините, Ал-Халифа погледна назад към Рейкявик.

— Следите свършват тук – рече Хорнсби, докато се взираше в снега през отворената врата на джипа.

Крабтри гледаше през страничния прозорец.

— Ето – посочи тя, – там е направена пътека.

Хорнсби погледна към тясната пъртина.

— Снегът е прекалено мек, ще затънем.

След като се обадиха на „Орегон“, откъдето набър­зо изпратиха Джоржд Адамс с хеликоптера „Робинсън“ на Корпорацията, Хорнсби и Крабтри тръгнаха пеша по пъртината. Откриха беемвето след десет ми­нути. Докато Адамс прелетя над главите им, вече бяха разбрали какво е станало. Обадиха му се по радиото.

— Имаме разчистен от перки участък – докладва Хорнсби.

— Ще огледам за друг хеликоптер – отвърна Адамс. Адамс се отдалечи от Рейкявик, докато не му свърши горивото, но не видя друг хеликоптер. Емирът просто беше изчезнал, сякаш гигантска ръка го бе дръпнала от земята.

Кабрило караше през мрака. Фарове­те отгоре на тиокола очертаваха едва-едва пътя през морето от белота.

След пет часа и на седемдесет километра северно от Кулусук нещата най-сетне бяха тръгнали в руслото. Шумовете от снегохода, които първоначално изглеж­даха хаотични и неясни, сега бяха започнали да при­добиват форма. Усещаше пулсирането на двигателя, рева на веригите, пъшкането на шасито и използваше звуците, за да направлява придвижването си нап­ред. Звукът и вибрациите му даваха знак кога снегоходът се изкачва. Скърцането на веригите показва­ше върху каква повърхност се движи.

Кабрило беше станал едно с машината.

Двайсет минути по-рано снегоходът бе стъпил на огромната ледена шапка, която покриваше по-голя­ма част от Гренландия. Сега с помощта на картите и подробните бележки на Кембъл Кабрило насочваше тиокола през поредица от заледени долини. Ако всичко вървеше според плана, щеше да стигне до Моит Форел тъкмо навреме за закуска в Исландия. Щеше да открадне метеорита, да го натовари на снегохода, после да се върне обратно до Кулусук, където хеликоптерът на „Орегон“ трябваше да дойде да го прибере. След няколко дни щяха да получат хонорара си и всичко щеше да приключи.