Клайв Къслър - Свещеният камък

Поне такъв беше планът му – отива, взима го и пра­во у дома.

Кабрило усети как предният край олекна и дръпна лостовете назад точно навреме. Тиоколът се закова на място, след това бързо изрева на заден. Откакто беше напуснал Кулусук, пътуването беше вървяло гладко. Но безпощадната пустош рядко позволява­ше такова безпрепятствено преминаване и ако Каб­рило не беше спрял и дал назад, след няколко секун­ди заедно с тиокола щеше да се озове в широка пукна­тина в леда.

Веднага щом се дръпна на безопасно разстояние, Кабрило навлече якето си и излезе от кабината. Про­тегна се и оправи светлините, мина отпред и надник­на в бездната. Дебелата стена на ледника проблясва­ше в синьо и зелено под фаровете.

От ръба прецени, че пропастта е около четири мет­ра широка. Нямаше начин да определи докъде стига­ше цепнатината, преди да се стесни и затвори. Прис­тегна качулката на якето си, за да се предпази от вие­щия вятър. Още няколко метра и снегоходът щеше да пропадне в пукнатината и да се плъзне надолу, до­като отворът не се стеснеше и машината не се закле­щеше с кабината напред. Дори и да оцелееше при па­дането, имаше много голяма вероятност да остане зат­ворен в кабината, без да може да излезе. Щеше да ум­ре от студ, преди някой да го открие, още по-малко пък да тръгне да го спасява.

Мисълта го накара да изтръпне, върна се обратно, качи се в тиокола и погледна часовника. Беше пет сут­ринта, но навън продължаваше да е толкова тъмно, колкото и през цялата нощ. Разгледа картата, после взе пергела и измери разстоянието до Монт Форел. Оставаха четирийсет и пет километра – три часа път. Пресегна се към сателитния телефон и набра Кембъл. За негова изненада телефонът иззвъня само веднъж.

— Да – обади се Кембъл с ясен глас.

— Натъкнах се на пукнатина.

— Дай ми координатите от джипиеса – нареди му Кембъл.

Кабрило му ги продиктува и изчака Кембъл да погледне картата си Кулусук.

— Изглежда си направил погрешен завой преди около километър и половина – каза му Кембъл – и си тръгнал наляво вместо надясно. Изкачил си ледника Нунук. Дай назад и заобиколи по ръба му. Ще стигнеш до малко възвишение и после ще се спуснеш в долина­та. Оттам може да се види Форел, ако времето е ясно и навън не е пълен мрак.

— Сигурен ли си? – попита Кабрило.

— Абсолютно. Бил съм в каньона, в който си ти, и преди – напред не можеш да минеш.

— Връщам се километър и половина и завивам на­ляво – повтори Кабрило.

— Ще се падне твое дясно – бързо го поправи Кем­бъл, – сменил си посоките.

— После обикалям по ръба на ледника?

— Да, но сега, докато си спрял, искам да излезеш и да наклониш настрани фара откъм теб. По този на­чин, когато стигнеш до ръба на ледника, светлината ще го освети. Отражението ще прилича на нефрити или сапфири – поглеждай от време на време встрани, за да видиш докъде си стигнал. Щом ръбът стане по­легат, ще превалиш един хребет и ще започнеш отно­во да се спускаш. Това е знак, че си се отървал от лед­ника Нунук. После трябва да се изкачиш право нагоре по билото на Монт Форел. Стръмно е, но стария тиокол може да се справи – правил съм го и друг път.

— Благодаря – каза сърдечно Кабрило – Ще можеш ли да издържиш още няколко часа, ако имам нужда от теб? Да не му изпуснеш края?

— Сръбвам по малко, колкото да изтрая – успокои го Кембъл. – Тук съм, ако ти трябвам,

— Добре – отговори Кабрило и затвори телефона.

Излезе отново от кабината, пресегна се към покрива на тиокола и наклони фара на една страна. После се качи обратно, включи на първа и завъртя снегохода на 180 градуса. Подкара предпазливо, откри ръба на ледника няколко метра по-надолу и тръгна по него.

Монт Форел не беше много далеч, но в снега и мра­ка все още не се виждаше.

Кабрило трябваше да стигне до планината и да из­мъкне тайната й. Но имаше още някой със същия план и той не играеше по правилата като Корпораци­ята. Двамата щяха да се сблъскат.

Емирът почувства как хеликоптерът забавя, до­като Ал-Халифа изравняваше кавазакито над опаш­ката на „Акбар“, след което бавно го приземи върху площадката за кацане. Щом екипажът застопори ши­ните на плазовете и витлото спря, Ал-Халифа скочи, отключи вратата и го повлече към големия салон. Очите на емира още бяха с лепенка, но той чу хор от гласове, които говореха на арабски. Въздухът в ка­бината миришеше на барут и масло, но се промъква­ше и някакво странно, сладко ухание на бадем.

Избутан няколко стъпала към долната палуба, емирът най-безцеремонно беше хвърлен върху едно легло и ръцете и краката му бяха омотани с дебела лепенка. Лежеше по гръб като овързано за готвене пиле. Емирът чу как Ал-Халифа изкомандва пазача отвън. След което го оставиха сам, да размишлява над незнайната си участ.