Клайв Къслър - Свещеният камък

Освен факта, че кожата на лицето му беше започ­нала да се изпотява от горещината в каютата, мъ­жът не беше кой знае колко притеснен. Ако Ал-Ха­лифа искаше да го убие, вече щеше да го е направил. Пък и знаеше, че приятелите му от Корпорацията скоро щяха да го открият. Само ако можеше да от­късне лепенката от носа си – щеше да се почувства много по-добре.

— Монтирайте ракетите – нареди Ал-Халифа, когато се върна в големия салон. – Трябва да прелетя до планината колкото се може по-бързо.

Четирима мъже излязоха навън и се заловиха за работа. Монтирането вървеше бавно – вятър, дъжд, сняг бушуваха на палубата на „Акбар“, но мъжете бяха обучени и неумолими. След двайсет и седем минути водачът им влезе обратно и изтърси снега от ръкавиците си.

— Ракетите са монтирани – докладва той на Ал-Халифа.

— Нареди на мъжете да влязат вътре и да се съберат около масата.

Терористите се настаниха по столовете около дългата, богато украсена маса. Събранието беше заговор на убийци, банда главорези. Те гледаха към Ал-Халифа и чакаха.

— Аллах отново ни благослови – започна Ал-Халифа. – Както видяхте, залових прозападно настроения емир, който управлява моята страна, и сега той е мой пленник. Скоро ще се възкача на престола. Второ, западен предател ме уведоми за местоположението на сфера от иридий, която можем да използваме за производството на бомбата, предназначена за Лондон. Ако успея да взема иридия, той ще увеличи поне сто пъти разрушенията в английската столица.

— Слава на Аллах! – извикаха всички като един.

— Сега „Акбар“ се насочва към източния бряг на Гренландия – продължи с приповдигнат тон Ал-Халифа. – След няколко часа, когато пристигнем, ще се кача на хеликоптера и ще взема иридия. Веднага щом се върна, ще поемем към Англия и ще довършим мисията си.

— Един е Господ, и той е Аллах! – извика групата.

— Искам тези от вас, които са изпълнили задълженията си, да си почиват – нареди Ал-Халифа. – Всички трябва да са на крак, когато стигнем Англия. Скоро всички, които се противопоставят на Аллах, ще усетят гнева ви.

— Аллах е велик! – ревва групата.

Събранието се разпусна й Ал-Халифа излезе от кабината и слезе в каютата си. Щеше да открадне няколко часа сън. Нямаше откъде да знае, че това щеше да е последният му сън, преди да заспи наве­ки.

В хотела „Кангерлусуаг“ на хиляда и осемстотин километра разстояние, Клей Хюс довършваше закуската си от бекон, яйца, пържени картофи, полята обилно с цяла кана горещо кафе. Майкъл Нилсън се прибли­жи до масата му.

— Готов ли си да тръгваме? – попита Хюс и се изп­рави.

— Времето не се е оправило много – отвърна Нил­сън, – но съм готов да опитам, ако искаш. Какво ре­шаваш?

— Тръгваме – заяви Хюс.

— Ако бях на твое място – каза Нилсън, – щях да накарам от хотела да ми дадат храна за из път. Ако закъсаме, ще мине доста време, преди да ни се прите­кат на помощ.

— Ще поръчам един поднос със сандвичи и няколко термоса кафе – съгласи се Хюс. – Сещаш ли се нещо друго, от което да имаме нужда?

— Късмет – засмя се Нилсън и погледна навън.

— Ще взема храната и ще те чакам при хеликоп­тера.

— Ще бъда готов – отвърна Нилсън и си тръгна.

След петнайсет минути ЕС-130В4 се вдигна от пок­ритата със сняг писта и пое на изток. Лек жълт оттенък оцветяваше облаците, докато оскъдните слънчеви лъчи се мъчеха да пробият мрака. Като ця­ло беше тъмно и мрачно, като предзнаменование, до­несено от зъл вятър.

Часовете минаваха докато еурокоптерът летеше високо над заснежената територия.

Тиоколът спря и Кабрило погледна картата. Прецени, че близо час път го дели от пещерата на Монт Форел. Щом се отдалечи от ледника, установи, че сателитният му телефон отново има връзка. Натисна копчето за бързо набиране и се обади на „Орегон“.

— Опитвахме се да се свържем с теб – каза Ханли с вдигането на телефона. – Емирът беше отвлечен снощи.

— Отвлечен – повтори бързо Кабрило. – Мислех, че държим положението под контрол.

— Отвлякоха нашия човек – успокои го Ханли – и нямаме връзка нито с него, нито с тях.

— Имате ли представа къде са го отвели?

— Работим по въпроса.

— Върни обратно нашия човек – нареди Кабрило.

— Ще го върна.

— Почти стигнах до мястото – продължи Кабрило. – Взимам каквото трябва и се махам оттук. Междувременно ми намери бърз начин да се прибера у дома.

— Да, сър – отвърна Ханли.

Кабрило прекъсна връзката и хвърли телефона на другата седалка.