Клайв Къслър - Свещеният камък

Човекът на ЦРУ си тръгна.

— Това изглежда странно – обади се един от редни­ците в отряда на Касим.

— Всичко е разделено на части – обясни Касим. – Всяка част от операцията ще се изпълнява отделно, докато не дойде време да се съединят. Сега имаме нуж­да да си починем и да се изкъпем един по един. Искам всички да се нахраните добре и да си отспите. Скоро ще ни повикат и когато го направят, ще трябва да действаме.

Мъжете кимнаха.

Слънцето залязваше, когато Адамс наближи „Ак­бар“ откъм Червено море. Мина над яхтата, за да пре­дупреди екипажа, изравни се с кърмата и бавно се спусна надолу. Кавазакито на Ал-Халифа още беше на площадката за кацане, така че застана на метър и нещо над яхтата над едно празно място. Агентът на ЦРУ спусна камъка на Авраам здраво опакован в ку­тия с изолация и после скочи.

— Хората на Овърхолт те чакат обратно в Рас Абу Шагара – рече Кабрило. – Ще се оправиш ли?

— Да, сър – отвърна Адамс.

Агентът на ЦРУ понесе кутията към задната вра­та на „Акбар“. Кабрило скочи и се наведе, за да мине под витлата. Адамс отново се издигна.

В същия миг телефонът на Кабрило звънна.

— Заплаха едно е елиминирана – докладва Ханли. – Контейнерите са на борда на кораба и в момента на­пускат Бахрейн и се отправят към Катар.

— Нямаше ли проблеми?

— Всичко мина според плана – отвърна Ханли. – Трима мъже ще ви чакат в Джеда, трябва да ги ка­чиш на яхтата – участието им в операцията прик­лючи.

Кент Джоузеф, член на екипажа от Флорида, кого­то Корпорацията беше наела да управлява „Акбар“, подаде глава през вратата. Кабрило се усмихна и нап­рави знак на капитана да изчака една минутка.

— Скътър?

— Получи диаграмата, изпращаме го с отряда вът­ре довечера. Ако всичко мине успешно, две сме прик­лючили, остава една.

— Какво стана с плана? – попита Кабрило.

— Ще ти се обадя отново скоро.

Телефонът заглъхна и Кабрило го сложи в джоба си. После се усмихна и протегна ръка на Джоузеф.

— Хуан Кабрило – рече той, когато двамата се здрависаха. – Работя за Корпорацията.

— Тя нещо като Управлението ли е? – попита Джо­узеф.

— Не, по дяволите – отвърна Кабрило с усмивка – Аз не съм шпионин.

Джоузеф кимна и се запъти към вратата

— Но той е – допълни Кабрило и махна към агента на ЦРУ.

Беше тъмно, когато офицерът от бреговата охрана Пъркинс и останалите двама мъже в последния камион от конвоя усетиха как возилото им забавя ход. Пъркинс надникна през процепа на вратите. Покрай пътя има­ше пръснати къщи, а отзад се виждаха автомобилни фарове. Колата изчака близо пет минути, преди да намери място с ясна видимост, за да задмине камио­ните, ускори и мина покрай тях.

— Добре, момчета – рече Пъркинс, – време е да ска­чаме.

Когато се качваха, Пъркинс беше оставил вратата отключена, така че излизането не беше проблем. Проблемът бе скоростта на камиона – все още се дви­жеше с над шейсет километра в час. Той погледна пъ­тя отзад.

— Момчета – рече след минута, – няма да е лесно да го направим. Най-добрият вариант е да изчакаме да видим пясък от лявата страна на камиона, тогава вие двамата хващате вратата отгоре, а аз я бутам да се отвори. Като се отвори, ще се озовете от тази страна на пътя – скачайте колкото можете по-бързо.

— Шофьорът няма ли да забележи? – попита едини­ят от мъжете.

— Само ако в момента гледа в огледалото за обрат­но виждане – успокои го Пъркинс, – но вратата после ще се върне обратно и ако не забележи веднага, ще се е отдалечил доста, преди да разбере, че вратата е от­ворена.

— Ами ти? – попита третият.

— Мога само да се засиля и да скоча, колкото се мо­же по-далече.

Къщите отстъпваха на по-гъсто заселените предг­радия около Мека. Пъркинс се загледа в мрака.

— Не знам, момчета – каза той след секунда, – но май това място става.

Пъркинс ги повдигна, за да се хванат за рамката на вратата. След това ги изтласка навън. Вратата се отвори, двамата мъже скочиха и се претърколиха в пясъка. Пъркинс се отдръпна колкото можа в пре­тъпкания товарен контейнер, засили се от дясно на­ляво и скочи във въздуха. Риташе с крака, докато летеше.

Вратата на камиона се отваряше и затваряше, до­като колата се отдалечи надолу по пътя. Бяха сами, само светлините на Мека на няколко километра раз­стояние осветяваха пустото небе.

Пъркинс си удари коляното, усети как го изкълчи при приземяването. Лежеше на земята, встрани от пътя. Единият от останалите двама си беше разкър­вавил лакътя, а другият ожулил лицето, обаче помог­наха на Пъркинс да се изправи на крака.