Клайв Къслър - Синьо злато

В очакване на новото време, селцето бе украсено с многоцветни знамена. Всяка камила бе зачетена с цветна панделка, вплетена в опашката й. Огромна палатка в синьо-бялата окраска на ООН беше издигната на селския площад — прашно, празно място сред колибите. В края на селцето бяха подредени няколко хеликоптера. В сянката на палатката се криеха дипломати от Световната организация, както и от Близкия Изток и Африка.

Старейшината стоеше край необичайно за пустинята съоръжение. То представляваше мраморен басейн, изграден в два концентрични кръга със статуя на крилата жена по средата. От протегнатите й напред шепи се лееше водата.

Старейшината беше готов. С величествени движения, той свали окаченото около врата му тенекиено канче, гребна вода и отпи. Беззъбата му усмивка стана още по-широка и с тънък, треперлив гласец той каза на арабски: „Elhamdelillah lilmayya“.

Към него заприиждаха останалите мъже от селото, които по ред отпиваха от канчето с вид, сякаш то, а не фонтанът, беше източник на чудодейната течност. Чакащите настрана жени се втурнаха да пълнят глинените си стомни. Децата, шарещи около басейна приеха действията на майките си като знак да се разхладят. За миг басейнът се изпълни с писъци и пляскания на голи деца. Дипломати и държавни служители напуснаха сенчестата закрила на палатката и се събраха около фонтана.

Изпод палмова сянка, тази сцена бе наблюдавана с удовлетворение от Групата за специални задачи при НАМПД и капитана на „Морска червеношийка“.

— Разбра ли някой какво каза старият? — попита Завала.

— Арабският ми е доста ограничен — отвърна Гемей, — но мисля, че отправи огромни благодарности към Аллах за водата, чудотворния дар на живота.

Пол прегърна жена си и каза:

— Жалко, че Франсешка не е тук, да се види издялана от мрамор. Това ми напомня за миналото й на бяла богиня.

Остин кимна:

— Доколкото я познавам, дори не би погледнала натам. Щеше да провери водната кула, напоителните системи, щеше да се увери, че няма течове по водопровода от инсталацията до тук и щеше да продължи да строи нови инсталации.

— Май си прав — съгласи се Пол. — Щом останалите страни видят, колко добре се представя проектът „Кабрал“ в тази пилотна инсталация, всички ще дотърчат с канчетата напред. Бахрейн и Саудитска Арабия дадоха да се разбере, че са готови да финансират едно-друго. Но от Обединените нации заявиха, че ще се съобразят с молбата на Франсешка, приложена към плановете, които ти предаде и ще насочат главните си усилия към страните около Сахара.

— Чух, че Мексико и северозападните щати в САЩ са постигнали съгласие за изграждането на инсталации по калифорнийското крайбрежие — обади се Остин. — Това ще облекчи натоварването на Колорадския басейн.

Отново се намеси Гемей:

— Мисля, че Франсешка би се радвала да види как доскорошни врагове, заради водата, днес си сътрудничат, за да я закарат в пустинята. Роди се съвършено нов дух на сътрудничество. Може би все още има някаква надежда за запазването на човешкия род.

— Аз съм оптимист — заяви Остин. — ООН обеща да се откаже от привичната мудност на бюрократичния си процес. Свършиха добра работа с оня канадски завод за производство на анасазиум. Проектите на Франсешка са удивително прости. От видяното тук, можем да разберем с каква лекота и без много средства, всяка страна може да започне да произвежда евтина вода.

— Парадоксално, нали? — забеляза Гемей. — Анасазиумът дойде от Лос Аламос, където създаваха оръжие за масово поразяване.

— Такова и щеше да си остане в ръцете на „Гогщад“ — подчерта Остин.

Гемей потръпна, макар че температурата беше над тридесет и пет.

— Понякога ми се струва, че онази гигантска жена, двамата й убийци и ужасното им леговище са били само сън.

— За нещастие, бяха съвсем реални и онова, от което избягахме, не беше къщичка на зла вещица от приказките.

— Надявам се само, някоя злокачествена клетчица да не се е запиляла някъде и да дебне удобен момент да метастазира.

— Няма кой знае каква възможност това да се случи — отговори Остин. — „Гогщад“ загуби лидера си, научния си потенциал, както и могъщите мъже, които бяха двигателят на всичко това. Народите по света си дадоха сметка, какво бяха на път да загубят и започнаха да възстановяват правата си върху водоизточниците.

Джим Контос слушаше разговора с интерес.

— Благодаря, че ме поканихте с вас! — каза той. — Поне ще се успокоявам с мисълта, че двете ми подводници са загинали за правото дело.