Клайв Къслър - Синьо злато

Свръхнагрят въздух нахлу с гръмотевичен шум през шахти и галерии към комплекса, изпълни всичките му коридори и достигна голямата зала. Превърна се в пламък, опече въздуха и лизна окачените по стените знамена. Тлеещите остатъци от викингския кораб в сърцето на Валхала изчезнаха завинаги в огнения вихър.

Лодката се носеше по езерото с вирнат нос. Остин извличаше от двата евинруда 125 125 Евинрут — марка извънбордови двигатели. , с по сто и петдесет конски сили всеки, цялата им мощ. Лицето му представляваше излети в бронз гняв и страдание. Беше се опитал да се върне в лабораторията, но след като ги остави на повърхността, асансьорът отказа да помръдне. Не работеше и товарният. Понечи да се втурне по стълбата, но Гемей го задържа.

— Безполезно е! — каза тя. — Няма време!

— Послушай я! — обади се Завала. — Имаме по-малко от четири минути.

Остин знаеше, че са прави. Направеше ли този предварително осъден на неуспех опит, щеше сам да загине и да постави в опасност техния живот. Тръгна от постройката към кея. Отвън пазачът се препичаше на слънце. Той се изправи и направи опит да свали от рамо автомата си. Остин не беше в настроение да спазва рицарския боен кодекс. Той се втурна към противника и с мощен удар в стомаха го изхвърли в езерото.

Наскачаха в лодката. Ключът стърчеше в контакта, а резервоарите бяха пълни. Двигателите запалиха от раз. Отделиха се от кея, Остин даде газ и лодката се понесе право към брега на Невада. Кърт чу вика на Завала и се обърна. Джо и Гемей гледаха назад към кея, където водата бе завряла.

Последва приглушен гръм и кървавочервен гейзер изригна на стотици метри над водната повърхност. Закриха лица с длани, за да се предпазят от горещия дъжд. Когато се осмелиха да открият очи, от кея нямаше и помен. Вълна, висока поне три метра, ги настигаше.

— За тия лодки се твърди, че не потъват — напрегнато съобщи Завала.

— Така се е твърдяло и за „Титаник“ — припомни му Гемей.

Остин обърна лодката, така че да посрещне вълната с нос. Хванаха се здраво, в очакване да бъдат преобърнати, но водата само ги вдигна високо и мина под тях. Остин си припомни, че даже цунами не представлява кой знае каква опасност в открито море. Надяваше се вълната да загуби от мощта си, преди да достигне брега на Невада.

На сушата също се развиваха трескави събития. От мястото, където Остин бе забелязал от полет кулички и бойници, се надигна огромен огнен език. Докато го наблюдаваха, изникна и плътен облак от черен пушек. Остин намали скоростта и всички загледаха вълмата дим, прорязвани от червени и жълти пламъци, издигащи се високо над дърветата.

— Goetterdaemmrung 126 126 Goetterdaemmrung — Залезът на Боговете. В норвежката митология, последната битка на Боговете срещу всички сили на злото, в която те загиват, заедно с цялото човечество. — измърмори Остин.

Гемей го чу.

— Залезът на боговете?

— Мислех си по-скоро за една богиня.

Замълчаха. Чуваше се само шумът от двигателите и съскането на кила, режещ водното огледало. После до слуха им стигна бухане, като от прегракнала сова. Обърнаха се и видяха една червено-синьо-бяла торта да пухти към тях. „Кралицата на Тахо“ пак наду свирката. На горната палуба се открояваше високата фигура на Пол, който им махаше. Остин махна в отговор, отпусна газта и насочи лодката към речния кораб.

Либийската пустиня, след шест месеца

Селският старейшина беше кльощав като щъркел, а пергаментовото му лице беше така набраздено от десетилетията пустинно слънце, че място за нова бръчка по него не бе останало. Постоянното недохранване бе ограничило редицата му от зъби до два — един горе и един долу. Това обстоятелство не му пречеше да се усмихва гордо. Застанал по средата на владенията си — купчина коптори от жълта глина и няколко хилави палми, оформящи мърлявия оазис — той наподобяваше с осанката си кмет на голям град, готов да пререже лентата, при откриването на голям комунален обект.

Селцето бе разположено много на запад от големите пирамиди в Гиза, в един от най-негостолюбивите райони на света. Между Египет и Либия се простират хиляди квадратни километра сух, горещ пясък, чиято монотонна шир е поръсена тук-там с танкови скелети — спомен от Втората световна война. Шепа отдалечени едно от друго селца се бореха за несигурното си съществуване в оазиси, чието поведение никой не можеше да предвиди. Понякога те пресъхваха и лишеното от реколта население започваше да измира от глад. Циклите на борба с оскъдицата и гладната смърт, се бяха превърнали в начин на живот в течение на столетията. Но на това положение предстоеше да се сложи край.