Клайв Къслър - Бурята

Кърт я погледна строго.

- Ти веднъж вече застраши операцията. Няма да ти позволя да го направиш пак. Нито пък ще те изложа на опасност. А и няма да „хващаме” този тип. За разлика от теб, ние не сме част от някакъв ударен отряд. Искаме да разберем какви ги върши и защо. Нищо повече. Най-добре е да се върнеш на Хаваите.

- Вече няма при кого да се върна – каза тя.

- Съжалявам – отвърна Кърт, – този път номерът ти няма да мине.

Гамей се приближи.

- Ще ни трябва морски биолог, ако искаме да анализираме какво се случва с хранителната верига. Защо не останеш тук с нас?

На Лейлани не ѝ допадна идеята, но разбра, че няма друг избор и кимна.

Кърт излезе през вратата, без да каже нищо повече. Той я съжали, но имаше работа за вършене.

Аденският залив, близо до брега на Йемен.

Трийсет и седем часа след срещата в конферентната зала на Марчети, Кърт и Джо седяха в една дървена лодка, скрита под булото на нощта, на около километър и половина от брега на Аден.

Екипирани с тъмни неопренови костюми, плавници и кислородни бутилки, те търпеливо чакаха сигнала.

Кърт намаза вътрешността на маската си с бебешки шампоан и я изплакна, за да не се замъглява. Джо отново провери нивото на кислорода в бутилката и пъхна водолазен нож в ножницата на крака си.

- Готов ли си? – попита Кърт.

- По-готов не мога да бъда – отвърна Джо. – Виждаш ли нещо?

- Още не.

- Ами ако онзи не дойде?

- Ще дойде – каза Кърт. – Дърк се закле, че той му е помагал и преди.

- Каза ли името му?

Кърт поклати глава и се усмихна.

- Каза, че няма нужда да го знаем.

Джо се изсмя.

- Дърк определено има много тайни.

Нощта беше безлунна с лек северозападен вятър. Кърт усещаше аромата на пустинята, носен от бриза, но не виждаше нищо. Стояха на котва близо до пуста ивица от брега и лодката лекичко подскачаше по вълните. Двамата чакаха сигнал да скочат във водата, но не можеха да го направят преди да се уверят, че някой е пристигнал, за да ги прибере.

Най-после към тях премигнаха автомобилни фарове. И после пак и пак. След това светлините изчезнаха.

- Това е нашият човек – каза Кърт и постави маската на лицето си.

Джо направи същото и спря за секунда.

- Един въпрос – каза той. – Ами ако онези роботи са тук и чакат да ни изхрупат?

Кърт не се беше замислил за това и му се искаше и Джо да не се беше сещал.

- Тогава се надявай да не са гладни – каза той.

След това се отпусна назад и падна в черната като мастило вода.

Няколко секунди по-късно Джо се гмурна след него. Приглушеният звук от потапянето му отекна в тъмнината.

Без да се бави, Кърт се ориентира накъде да поеме и заплува с равномерни и мощни загребвания. Плавниците му го тласкаха бързо през водата. Двамата приближаваха тихо плажа .

Малко преди да стигне до брега, Кърт вече ясно чуваше плисъка от разбиващите се вълни. Той усети как течението се опитва да го завлече на изток и заплува под ъгъл към него. Вместо да се съпротивлява, се опита да го яхне.

Следващата задача беше да преодолее разбиващите се вълни. Кърт се опита да установи през колко секунди са те. Една голяма вълна го тласна напред и замалко да забие лицето му в дъното, но отмина, разби се и запрати пелена от бяла пяна към пясъка на петнайсетина метра пред него.

Течението го понесе, докато водата се връщаше назад, но Кърт загреба яростно, яхна следващата вълна и след малко се озова на брега.

На около трийсет метра пред него имаше скали, които осигуряваха чудесно прикритие. Той свали плавниците и се затича натам, за да се скрие. След като стигна, свали маската, разкопча водолазния костюм и извади малък бинокъл за нощно виждане. С него огледа плажа и пътя отгоре. Не забеляза движение, нито следи от някакъв живот.

На около седемдесет метра на запад по пътя стоеше паркиран стар микробус „Фолксваген”. Беше тук да ги прибере.

Кърт обърна глава и видя как Джо излиза на плажа. След секунда и той тичаше към скалите.

Кърт посочи към микробуса.

- Не е зле – каза той. – Пропуснахме го само с едно футболно игрище.

- По-лесно е да извървиш разстоянието, отколкото да плуваш срещу течението – отвърна Джо.

- Прочете ми мислите – отвърна Кърт. – Освен това, ако нашият приятел е наблюдаван или следен, не е добра идея да излизаме от водата точно пред автомобила му.

Двамата мъже свалиха водолазната екипировка. Те се огледаха и после се затичаха по плажа. Приближиха микробуса.

Трийсетгодишната машина беше светлокафява на цвят, олющена и надраскана от годините в пустинята. Гумите бяха изтъркани, а емблемата „VW” отпред беше счупена. Липсваше половината от “W’’-то.