Клайв Къслър - Бурята

- Лошо! – прошепна Джо.

Кърт попипа кобура на бедрото си с 50-калибров револвер „Боуен“. Оръжието беше истинско оръдие, но Кърт едва ли щеше да направи нещо на хеликоптера, освен ако не успее да произведе няколко много точни изстрела.

Извади пистолета и го насочи към червената светлина. От другата страна на машината се появи по-слаба зелена лампа. Ако се стигне до там, Кърт можеше да се прицели между двете и да изпразни барабана, надявайки се да улучи нещо важно.

Той чу как и Джо вади пистолета си, като вероятно имаше намерение да направи същото. В този момент се сети нещо – ако ги бяха забелязали и са изпратили хеликоптера да ги залови, защо не са изгасили светлините му?

- Много мило от тяхна страна, че са си оставили включени навигационните лампи, за да можем да се прицелим в тях – каза Кърт.

- Мислиш, че са допуснали грешка?

Хеликоптерът продължи към тях, като сега беше само на около четиристотин метра. Машината продължи да се спуска, но промени курса си.

- Скоро ще разберем.

Хеликоптерът премина с грохот на около шейсет метра над тях и двеста на запад.

Кърт изгледа как ги подминава и проследи курса му. След като се увери, че след вертолета не идва друга машина, изскочи от пясъка и се затича след него. Той се спусна до подножието на дюната и изкачи следващата. Щом достигна върха, легна по корем на пясъка.

Джо го последва. Недалеч пред тях хеликоптерът забави и увисна във въздуха. След това се спусна към тъмен обект, който сякаш се издигаше от пясъка като кораб в морето.

Появиха се слаби светлини, които очертаха окръжност върху скалата. Вертолетът зае позиция, завъртя се лекичко и после кацна.

- Изглежда открихме комплекса – каза Кърт.

- Не сме единствените – отвърна Джо.

От югозапад се появиха светлини. Приличаше на малък конвой, вероятно от осем или девет автомобила. Беше трудно да се преброят фаровете, заради пушилката, която вдигаха автомобилите.

- Нали Дърк каза, че тук няма голямо движение?

- Очевидно сме улучили час пик – отвърна Кърт. – Да се надяваме, че не са тук заради нас.

Автомобилите спряха пред скалата и тихата пустиня се изпълни с глъчка. Фаровете пронизваха мрака, по вятъра се носеше прах и се дочуха гласове. Те не спореха, но обсъждаха разгорещено нещо на арабски. От входа на една пещера се появиха въоръжени мъже и се насочиха към новодошлите.

Перките на хеликоптера върху скалата вече спираха да се въртят. Двама мъже изскочиха отвътре и се насочиха към ръба на склона. След малко изчезнаха в нещо, което приличаше на дупка, издълбана в скалата. Кърт предположи, че е тунел или скрит вход.

- Хайде – каза той, – докато прислужникът е зает да паркира всички онези коли.

Кърт залази заднешком по пясъка, след няколко метра се изправи и затича. Джо го последва като се опитваше да не изостава.

- Какво предлагаш да направим? – попита той. – Да влезем вътре и да се престорим, че сме с групата?

- Не – отвърна Кърт. – Ще минем от задната страна на онази хеликоптерна площадка. Видях пътниците от вертолета да изчезват, без да се спускат. Някъде отгоре със сигурност има вход. Трябва само да го намерим.

Над водите на Индийския океан Марчети издигна въздушния кораб до височина от трийсет метра и после намали значително скоростта му. За да може дизайнът да бъде толкова изящен, трябваше да бъдат направени някои компромиси, един от които беше, че апаратът не може да лети без известно движение напред, което да осигурява подем.

Двигателят изключи, машината се понесе свободно, а пътниците се притесниха.

- Все още падаме – каза Гамей.

На двайсет метра под тях морето беше спокойно и тъмно. Ако тя наистина беше права и тъмният цвят се дължеше на микророботи, плуващи с милиони под повърхността на водата, нямаше никакво желание да се озове сред тях.

- Един момент – каза Марчети.

Той дръпна една ръчка и от двете страни на въздушния кораб се разкриха отделения. Марчети сякаш беше отворил едновременно предния капак и багажника на кола. Дочу се съскане от газ под налягане и два допълнителни балона се показаха от отворите. Те се издигнаха нагоре, бързо се напълниха с хелий и опънаха въжетата, които ги държаха. Докато се издуваха, падането се забави и после спря.

- Наричам ги въздушни котви – каза с гордост Марчети. – Ще ги приберем щом започнем да се движим отново. Но дотогава, те ще ни помогнат да не паднем в питието.

Гамей прие новината с облекчение. Лейлани и Пол изпитаха същото.