Клайв Къслър - Бурята

- Може да е имитация – предположи Кърт.

- Да – отвърна Джо,–„Фолкс Фолкс”.

- Не е много стилен – каза Кърт, но после се сети за „Веспата” и добави:–Поне има четири колела.

- Явно започваш да остаряваш – пошегува се Джо.

Кърт се захили и отвори вратата. Микробусът определено не можеше да се похвали със стил, но компенсираше с оборудване. Имаше достатъчно място за провизии, двигател с въздушно охлаждане, който е по-ефективен при прекосяването на пустинята от агрегатите с водно охлаждане и оригинални йеменски регистрационни номера, за които Кърт се надяваше да са валидни.

Освен това беше празен. Който и да беше оставил микробуса по молба на Пит, вече го нямаше. Втори чифт следи от гуми в мекия пясък до пътя показваха, че шофьорът беше изчезнал с друга кола.

Двамата се качиха вътре. Кърт се настани на шофьорската седалка, а Джо провери провизиите отзад.

- Тук има ботуши и кафтани – каза той. – Храна, вода и екипировка. Този ни е уредил.

Кърт потърси ключа. Дръпна сенника и ключът падна в ръката му, заедно с една бележка.

Пъхна ключа в контакта и разгъна листчето. Джо се приближи отзад и седна до него.

- Тук пише: „Тръгнете на север. След десет километра трябва да завиете на северозапад по асфалтиран път, успореден на Източната магистрала. След петдесет километра асфалтът ще свърши и пътят ще стане черен. Ще трябва да карате по него точно седемдесет и два километра. После ще скриете микробуса и ще тръгнете пеш на северозапад по курс двеста и деветдесет. Трябва да изминете девет километра и четиристотин метра. Ще завиете и ще се озовете пред комплекса, който търсите. Успех!”

- Има ли подпис?

- Не – отвърна Кърт. Той сгъна листа и го прибра. – Който и да е, да не го разочароваме.

След бързо оглеждане, Кърт завъртя ключа и двигателят оживя със звук, който само старите „Фолксвагени” можеха да издават. Кърт включи на скорост, освободи съединителя и предавателната кутия издаде стържещ шум, но поне вече се движеха.

Той се надяваше да стигнат до комплекса преди изгрев слънце. Имаха четири часа.

Гамей Траут изпитваше невероятна радост, докато се носеше с двайсет възела на нищожните девет метра над вълните в един малък летателен апарат, конструиран от Елууд Марчети.

Да го наречеш дирижабъл би било обида за изящния кораб. Кабината на екипажа се намираше между и малко под това, което Марчети наричаше въздушни пашкули. Пълни с хелий, те наподобяваха понтони, но бяха много по-големи и дълги. Дъното им беше плоско, а горната част – извита, за да осигуряват подем, докато апаратът се движи напред. Няколко тръби под ъгъл четирийсет и пет градуса ги свързваха с пътническия отсек. Втори комплект тръби минаваха между пашкулите и ги държаха раздалечени. Дизайнът позволяваше да се гледа нагоре към небето, което не предлагаше нито един друг въздушен кораб.

Пътническият отсек беше оформен като луксозна яхта, наклонена леко назад. Той беше отделен от въздушните пашкули. Платформа в задната му част позволяваше на пътниците да излизат на открито, да се пекат, а също и да излизат и влизат във въздушния кораб. Два въздушни винта, поставени в предната част на кабината, дърпаха машината напред, също както двойка впрегатни кучета дърпа шейна. Чифт къси крила играеха ролята на стабилизатори, а двойка вертикални опашки, по една на всеки пашкул, служеха за кормила.

- Това е невероятно! – възкликна Гамей и се наведе над перилата, за да види по-добре трите делфина, които откриха преди малко и сега следваха.

Марчети управляваше апарата, а Пол, Гамей и Лейлани можеха спокойно да се наслаждават на преживяването. Те се възползваха от възможността, радваха се на бриза и гледаха делфините, които пореха прозрачната вода под тях.

Бозайниците бяха от вида афала и лесно поддържаха еднаква скорост с кораба, като се носеха с мощни удари на опашките си. От време на време, някой от тях се стрелваше нагоре, показваше се над водата и после отново се гмуркаше.

- Сякаш се опитват да ни достигнат – засмя се Лейлани.

- Може би си мислят, че сме корабът майка – отвърна Пол.

Гамей се засмя. Можеше само да си представи какво мислят делфините за техния дирижабъл. Очевидно не се страхуваха.

- Марчети, мисля, че това ще свърши работа.

Лейлани кимна. Очевидно вече беше в по-добро настроение. Пол се усмихна.

- Приличаш на котка, изяла канарче – каза Гамей.

- Мислех си какъв съм късметлия, че съм тук горе с две прекрасни жени – отвърна Пол весело, – вместо да крача през пустинята с Кърт и Джо.