Клайв Къслър - Бурята

Гамей се засмя.

- Не е само компанията – добави той. – За пръв път ние сме тези, които разполагаме с играчки, струващи милиони долари. Вероятно в момента Кърт и Джо се борят с няколко миризливи камили.

- Не мога да не се съглася – каза Гамей и се обърна към Марчети:–Още колко можем да летим?

- Ако се наложи, не е проблем да останем във въздуха с дни – отвърна той. – Но аз предлагам след час да се върнем на острова. Моят екип ще приготви другите два въздушни кораба, за да са готови за утре. Така ще можем да вземем и трите и да покрием по-голяма територия от океана.

- Разполагаш ли с пилоти? – попита Пол.

- Пилоти? – учуди се Марчети. – Не ни трябват някакви глупави пилоти.

- Тогава кой ще ги пилотира?

- Който и да е от вас – каза Марчети. – Това нещо се управлява по същия начин както кола или лодка.

Гамей реши, че Марчети е много добро допълнение към екипа. Досега той удържаше на думата си и подкрепяше експедицията с каквото може. Вече беше насочил плаващия остров „Аква Тера“ на северозапад с главозамайващата скорост от четири и половина възела и предаде всички чертежи на микророботите на НАМПД. Дори беше довел още дванайсетина члена на своя екипаж, които да заместят изключените роботи.

- Дай ни няколко урока преди да ни пуснеш да летим – помоли Пол.

- Няма проблем.

Гамей отново насочи вниманието си към морето. Делфините продължаваха да се състезават с тях, като плуваха малко пред сянката на въздушния кораб. Още един афал изглеждаше сякаш се подготвя да скочи, но внезапно стадото се разпръсна във всички посоки и за миг изчезна.

- Видяхте ли това? – попита тя.

- Бързи са – каза Пол.

- Сигурно им е писнало от нас – предположи Лейлани.

Гамей продължи да се взира във водата.Нещо се е променило. Морето беше станало по-тъмно. Мътна сива пелена постепенно измести прозрачния тъмносин цвят.

Тя предположи, че делфините са усетили промяната, възприели са я като опасност и са изчезнали в противоположна посока.

Внезапно я изпълни напрежение.

- Забави кораба – обърна се тя към Марчети. – Мисля, че ги открихме.

- Като се возя в това нещо, имам чувството, че отивам на фестивала „Удсток“ в пустинята – каза Джо, като се опитваше да надвика шума от двигателя на фолксвагена и се взираше в мрака.

- Да се надяваме, че няма да е толкова пренаселено – отвърна Кърт.

Двамата с Джо караха през по-голямата част от нощта. Щом стигнаха набелязаното място, отбиха от черния път и паркираха микробуса зад извития склон на една пясъчна дюна.

Докато Джо заличаваше следите от гуми, Кърт извади едно покривало. После отдели тънък слой от едната му страна, под който имаше намазано лепило. Постави покривалото с лепкавата страна към земята и го задърпа. По този начин по плата се полепи тънък слой пясък.

Доволен от резултата, Кърт покри микробуса с покривалото, захвана го за земята и изсипа няколко кофи с пясък отгоре му.

Остин тъкмо привършваше, когато Джо се върна. Дзавала примижа сякаш очите му го лъжеха.

- Какво стана с фолксвагена?

- Направих го невидим – засмя се Кърт и нарами малка раница. – Никой няма да го забележи.

- Да – отвърна Джо, – ние също. Аз често губя колата си на паркинга, а тази може никога да не я открия.

Кърт не беше помислил за това. Той се огледа за някакви ориентири, но пустинята предлагаше единствено и само дюни във всички посока. Остин извади един джипиес приемник и постави виртуална карфичка на мястото на скрития микробус. Надяваше се това да помогне.

Докато Джо вадеше своята раница, Кърт надяна чифт снегоходки. Те бяха изработени от въглеродни нишки и не приличаха на старите тенис ракети, но вършеха същата работа – разпределяха тежестта на тялото на по-голяма площ. Това щеше да му позволи да върви по пясъка, без да потъва и да прави всяка крачка с усилие.

Джо също си сложи снегоходки и двамата мъже започнаха прехода.

Деветдесет минути по-късно се изкачиха на върха на последната от поредица дюни. Щом достигнаха хребета, дочуха звук от хеликоптер, приближаващ от юг.

Кърт се огледа откъде идва шума и забеляза мигаща червена светлина в небето. Изглежда машината беше на не повече от три-четири километра, летеше на сто и петдесет метра височина и се носеше право към тях.

- Залегни! – извика Кърт и падна по очи на земята. Той се опита да се зарови в пясъка като змия.

Джо направи същото и след секунда вече се виждаха само главите им. Въпреки тази маскировка, хеликоптерът продължаваше да лети към тях, без да се отклонява от курса си.