Клайв Къслър - Бурята

Гъстата кафява брада на лицето и кръглите слънчеви очила с червени стъкла завършваха умопомрачителния тоалет.

Слаб мъж със сламено-руса коса вървеше след него. Беше облечен в костюм и изглеждаше ядосан.

- Господин Марчети, не бива да поздравявате тези хора! – заяви твърдо мъжът. – Те нямат право да кацат тук.

Кърт погледна към костюмара.

- Имаме повреда в двигателя.

- В много удобен за вас момент.

Кърт се усмихна.

- Така е. За късмет, вашият остров беше точно под нас.

- Това е лъжа! – каза мъжът. – Те очевидно са дошли да шпионират или да се опитат да ни направят проверка.

Марчети поклати глава и се обърна към помощника си. Той хвана здраво ръцете на мъжа, подобно на пастор, който се опитва да излекува няколко.

- Натъжавам се – започна Марчети, – наистина се натъжавам като си помисля, че съм те направил такъв параноик, но не съм ти дал мъдростта, от която се нуждаеш, за да разсъждаваш ясно.

- Блейк Метсън – каза той и насочи вниманието на помощника си към Кърт. – Това не е човекът. Този господин дори не прилича на човека, който идва с лодки и кораби, донася оръжия, и е придружаван от адвокати и счетоводители. Човекът не носи ботуши и не води красиви млади жени със себе си.

Докато говореше, Марчети помогна на Лейлани да слезе.

- Извинете – каза Кърт. – Но какви ги дрънкате?

- Говоря за данъчния инспектор, приятелю – каза Марчети. – ДСС, различни европейски еквиваленти и жители на една изключително досадна южноамериканска страна, които смятат, че им дължим нещо.

- Данъчната служба на САЩ – каза Кърт. – Защо се притеснявате от тях?

- Защото не могат да схванат идеята, че аз вече съм извън техния свят и затова по никакъв начин не съм част от паричния им приход, нито пък съм под каквато и да било форма заинтересуван от техните така наречени услуги.

Марчети сложи ръка на рамото на Кърт и го поведе напред.

- Това е моето царство. Дотук ми струва един милиард долара. Моя собствена „Тера фирма“. Само че не е фирма...–каза той, объркан от собствените си думи. – Тя е „аква“. Тера-аква... Или по-точно „Аква Тера“... Разбирате ме, нали?

- Не точно – отвърна сухо Кърт.

- Инспекторът нарича острова кораб. Твърди, че трябва да плащам данъци, такси за регистриране и застраховка, да спазвам правилата на Агенцията за безопасност и здраве при работа, като и да не преча на техните инспекции. Те твърдят, че това е носът. Аз им отговарям, че се намираме на остров, а онова там е неговият край.

Кърт погледна Марчети.

- Ако искате го наречете планетата Марс. Все ми е едно. Не съм от ДСС, или от друга организация, която иска да ви обложи с данък или да постави под въпрос вашия суверенитет и здрав разум. Но аз съм човек с проблем и с достатъчно разум, за да си помисля, че вие сте причината за него.

Марчети го погледна изненадано.

- Аз? Проблем? Тези две думи рядко могат да се използват заедно.

Кърт го фиксира с поглед, докато Марчети не спря да нервничи.

- Какъв проблем? – попита милиардерът.

Остин извади от вътрешния си джоб една запушена стъкленица, която Гамей му беше дала. В нея имаше мътна смес от утайка, вода и микророботи.

- Миниатюрни машини – каза той. – Проектирани от вас, създадени да правят незнайно какво и намерени върху една полуизгоряла лодка, чийто тричленен екипаж е изчезнал.

Марчети взе стъкленицата и свали розовите си очила.

- Машини?

- Микророботи – повтори Кърт.

- В тази стъкленица?

Кърт кимна.

- Конструкцията е ваша. Освен ако някой друг е попълвал патенти с ваше име.

- Не е възможно!

Марчети изглеждаше искрено озадачен, но Кърт трябваше да е сигурен.

- Тук разполагате ли с оборудване, което може да изследва пробата?

Марчети кимна утвърдително.

- Тогава да отидем да я проверим и да разсеем всяко съмнение.

Пет минути по-късно, Кърт, Джо и Лейлани слизаха с асансьора до главната палуба. Марчети я наричаше „нулева“, защото тези под нея бяха с отрицателни номера, а над нея с положителни. После стигнаха до няколко паркирани колички за голф, седнаха в една от тях и потеглиха към носа на острова. Метсън не се качи с тях, а Найджъл остана на площадката и се преструваше, че поправя нещо по хеликоптера.

Островът изглеждаше почти изоставен.

- От колко души се състои екипажът ви? – попита Кърт.

- Обикновено от петдесет, но този месец на борда работят само десетима.

- Петдесет?–Кърт очакваше да чуе хиляда. Той се огледа. От различни места се дочуваше шум от строителни работи, но Остин не виждаше нито един работник, нито чуваше гласове.