Клайв Къслър - Бурята

Кърт се засмя и погледна към Лейлани.

- Добре ли си?

Тя изглеждаше замислена и непоколебима, сякаш беше готова да влезе в битка. Лейлани кимна, но Кърт усети, че ѝ се иска да е някъде другаде. Той реши да я разсее като ѝ разкаже за острова.

- Виждаш ли пръстена около него? – попита той.

- Да – каза тя.

- Това е вълнолом, направен от стоманени бариери. Те лежат върху мощни хидравлични бутала. Доколкото чух, когато ги блъсне мощна вълна, те отстъпват назад и поемат силата на удара подобно на амортисьори. А когато вълната се отдръпне, се връщат в начална позиция.

- А какво е онова нещо от другата страна? – попита тя и посочи напред.

Кърт погледна в посоката, към която се взираше Лейлани. Един изкуствен плаж беше разположен във вдлъбнатина в корпуса с формата на полумесец. На това място вълноломите се застъпваха, но между тях имаше пролука. Няколко малки лодки и един хидроплан с два двигателя стояха завързани за кея.

- Прилича на залив – каза Остин.

- Всеки остров трябва да си има пристанище – добави Джо. – Може на плажната алея да има ресторанти.

- Никой не може да те обвини, че не си постоянен – засмя се Кърт.

Хеликоптерът се завъртя и започна да се спуска. Кърт чу как Найджъл говори с диспечера по радиото. Той погледна назад към острова.

Големи части от него все още се строяха. Стоманените скелета го потвърждаваха. Други изглеждаха почти завършени, а задната част беше напълно готова, включително две десететажни постройки с формата на пирамида. Между тях беше монтирана площадка за кацане на хеликоптери.

- Възможно ли е човек като него да има пръст в това, което се е случило с брат ми?

- Всички следи водят към него – каза Кърт.

- Но този Марчети има всичко – зачуди се тя. – Защо му е да прави нещо толкова ужасно?

- Ще се опитаме да разберем.

Тя кимна, а Кърт погледна през прозореца. Докато хеликоптерът се завърташе, той забеляза няколко високи бели постройки, които се издигаха от двете страни на острова. Те бяха най-широки в основата си и постепенно се стесняваха към върха.

Напомниха му за огромни опашки, свалени от бракувани самолети „Боинг 747“. Той бързо разбра защо. Това бяха механични платна, проектирани да улавят вятъра. Кърт видя как леко се завъртат в синхрон.

В центъра на острова се виждаше зелен правоъгълник, покрит с дървета, трева и хълмове. Напомни му за Сентръл Парк в Ню Йорк. От двете му страни имаше дълги, широки ивици земя, на които май отглеждаха пшеница.

Няколко реда слънчеви панели отразяваха слънцето в далечния край на правоъгълника. Имаше и няколко големи вятърни мелници. Перките им се въртяха с достолепна грациозност.

Найджъл се обърна към Кърт:

- Не ни разрешават да кацнем.

Кърт очакваше това. Той се пресегна и натисна едно копче. На опашката на вертолета беше монтирал кутия, от която започна да излиза черен дим. Съмняваше се, че ще заблуди някого за дълго, но нищо не пречеше да опита.

- Изглежда имаме авария – каза той. – Предай им, че нямаме друг избор, освен да кацнем. Иначе ще се разбием.

Докато пилотът предаваше съобщението, Кърт се усмихна на Лейлани.

- Сега ще трябва да ни позволят да се приземим.

- Винаги ли си толкова изобретателен? – попита тя.

Отговори ѝ Джо:

- Доколкото знам, нашият Кърт е бягал от училище и е подписвал сам извинителните бележки. А когато благоволявал да се завърне след своето „заболяване“, карал учителите да му се умилкват.

Лейлани се усмихна.

- На това му казвам находчивост.

„Джет Рейндърът“ се насочи към площадката, която висеше между двете сгради с форма на пирамиди. От опашката му продължаваше да излиза пушек. Спускането беше гладко, дори прекалено гладко.

- Погрижи се да е достоверно – каза Кърт на пилота.

Той кимна и дръпна ръчката. Хеликоптерът започна да се тресе, сякаш имаше някаква повреда. След това го стабилизира и го приземи безопасно върху големия жълт „Н”.

Кърт свали слушалките, отвори вратата и слезе от машината. След това се протегна и се огледа. Сякаш се намираха в ресторант на върха на някое високо здание, от който се разкрива най-хубавата гледка в града.

Платната, които беше видял, бяха високи поне трийсет метра. Върху тях имаше яркосиня ивица и надпис „Аква Тера“. Във въздуха се носеше аромат, но той беше толкова не на място, че на Кърт му отне известно време да го разпознае – прясно окосена трева.

Към него се приближаваше фигура, която също изглеждаше не на място – мъж, облечен в оранжеви панталони, сива риза и дълъг лилав халат, украсен със зелено-син индийски десен. Много приличаше на Елууд Марчети и донякъде на паун.