Клайв Къслър - Бурята

Всъщност, създанието изглеждаше напълно механично.

- Какво е това?

- Микроскопичен робот – отвърна Гамей.

- Какво?

- Това нещо, което гледаш, е с големината на акар – обясни тя. – Но не е органично, а механично. Микромашина е. И ако пробата, която взех, е показателна, още много от тези машини са обгорени от пожара.

Кърт погледна снимката и се замисли върху това, което чу. После наклони телефона, за да може Лейлани да види снимката.

- Няколко птички, опечени в пай – промърмори той.

- По-скоро няколко милиона – уточни Гамей.

Кърт се замисли за техния предишен разговор и теорията, че екипажът е запалил пожара, за да се отърве от нещо много по-опасно.

- Значи тези неща са попаднали на борда и те са се опитали да ги изгорят – каза той, размишлявайки на глас. – Но как са се появили?

- Не знам – отвърна Гамей.

- А за какво служат? – попита Кърт. – Какво правят?

- И това не знам – повтори тя.

- Щом са машини, значи някой ги е създал.

- Очевидно е така – отвърна Гамей. – И предполагаме кой може да е този човек.

Телефонът на Кърт изписука и на екрана се появи ново изображение. Този път беше статия от списание. На снимката в ъгъла се виждаше бизнесмен, който слиза от оранжев „Ролс-Ройс“. Косата му с цвят на махагон беше вързана на дълга опашка, а лицето му беше покрито с гъста брада. Тъмносиният му костюм вероятно беше „Армани“.

- Кой е този? – попита Кърт.

- Елууд Марчети – отговори Гамей. – Милиардер и гений в областта на електрониката. Преди години изобрети отпечатването на интегрални схеми върху микрочипове. А днес вече всички използват изобретението му. Той е и активен поддръжник на нанотехнологиите. Веднъж заяви, че в бъдеще наноботите ще правят всичко, от премахването на холестерола в артериите, до добиването на злато от морска вода.

- И тези неща са наноботи? – попита Кърт.

- Всъщност са по-големи – отвърна Гамей. – Ако приемем, че един нанобот е детско камионче, тези неща са самосвали.

Те си остават микроскопични, но са хиляда пъти по-големи.

Лейлани изучаваше снимката.

- Значи проблемът е този тип Марчети! – каза тя твърдо.

Кърт се въздържа от коментар.

- Как можем да свържем тези микророботи с него?

Този път отговори Пол.

- Открихме един негов международен патент, който много се доближава до тях.

Кърт почувства, че в него се надига гняв.

- За какво ги използва? – попита той. – За някакви експерименти?

- Още не знаем.

- А тогава как са попаднали в морето? – продължи той. – И по-важното, как са се качили на катамарана?

- Или са избягали от лабораторията като онези пчели-убийци преди четирийсет години – предположи Пол, – или Марчети ги използва за нещо, без да съобщи на света за това.

Кърт стисна силно зъби.

- Мисля, че трябва да го посетим.

- Страхувам се, че живее на частен остров – отвърна Пол.

- Това няма да ме спре да почукам на вратата му. Къде мога да го открия?

- Това е добър въпрос – намеси се Гамей.

В гласа ѝ прозвуча странна нотка и Кърт не беше сигурен, че я е разбрал добре.

- Да не намекваш, че никой не знае къде живее?

- Не – отговори тя. – Просто никой не знае къде точно се намира в момента този остров.

Кърт имаше чувството, че той и съпрузите Траут говорят за две различни неща.

- Нищо не разбирам.

- Марчети строи изкуствен остров – обясни Пол. – Нарича го „Аква Тера“. Миналата година завърши ядрото и оттогава не спира да работи по него. Но тъй като е подвижно и той предпочита да стои в международни води, никой не може да е сигурен къде се намира в момента.

Кърт си спомни, че е чувал за това.

- Мислех, че това е просто рекламен трик.

Лейлани се включи в разговора.

- Не е – каза тя, – истина е. Четох за това. Преди шест месеца е бил закотвен близо до Мале. Кимо каза, че иска да го разгледа, ако му се отдаде възможност.

- Добре – каза Кърт. – Вие открийте нещо повече за тези микророботи. Аз ще се чуя с Дърк. Веднага щом открием Марчети, ще отида да го посетя. Сигурен съм, че няма да е толкова трудно да открием един плаващ остров.

Джин ал-Халиф вървеше през пустинята под лунното небе, а до него крачеше Сабах. Пясъците, които познаваше от дете, блестяха като сребро под краката му. Те му напомниха за онази нощ преди четиридесет години, когато семейството му беше нападнато. Нощ, в която бандити, преоблечени като приятели, се бяха прокраднали в оазиса и убиха майка му и братята му. Това беше урок, който той никога не забрави. Джин подозираше, че случката е на път да се повтори.