Клайв Къслър - Бурята

Джин се приближи до мъжете.

- Ще се погрижа за семействата ви. Дано животът им се окаже по-достоен от вашия.

Той отстъпи и после ритна силно първия мъж. Мъжът падна настрани и изчезна в изоставения кладенец. За секунда остана да виси във въздуха, крепен от тежестта на другия затворник, за когото беше вързан.

- Не, Джин! – извика вторият мъж. – Моля те, имай милост!

Джин го ритна по-силно от първия.

Наоколо полетяха зъби, кръв и слюнка. Той падна назад и двамата мъже изчезнаха в кладенеца. Виковете им отекваха докато падаха. Секунда-две по-късно, се чу ужасяващо тупване и двамата замлъкнаха. Не последваха агонизиращи викове.

Джин се обърна към другите мъже. Лицето му пламтеше от ярост.

- Те ме принудиха да го направя! – извика той. – Нека това бъде урок за всички ви. Не се проваляйте в задачите си! Следващият, който ме предаде, ще умре по-бавно и по-мъчително. Уверявам ви!

Мъжете се отдръпнаха назад, уплашени от гнева и силата му.

Той им хвърли бърз гневен поглед и се отдалечи. Сабах вървеше до него и се опитваше да не изостава.

- Не мисля, че това беше...

- Не спори с мен!

- Само те съветвам! – настоя спокойно Сабах. – По-добре е да бъдеш милостив със своите, а безмилостен към враговете си.

Джин избухна.

- Тези, които ме предават, са мои врагове! Също като другите, които нарушават обещанията си, като Азис. Парите, които обеща, ни бяха жизнено необходими. Сега ни карат да се подмазваме на китайците и саудитците за още. Искам това да се промени. Нека Азис да се влачи в краката ни и да се моли да му помогнем.

- Как предлагаш да го направим?

- Бентът Асуан му дава сила – каза Джин. – Без него Египет няма да може да се изхранва и Азис ще се нуждае от нас повече от всички други. Намери начин да го разрушим.

Сабах притихна и след малко повдигна едната си вежда.

- Мисля, че има един начин.

- Добре тогава – каза Джин. – Искам бентът да изчезне.

Докато говореше, в пустинята пред тях се дочу гръм. В далечината проблесна светкавица. За Джин това беше знак свише.

Сабах също я забеляза, но в очите му се четеше само безпокойство.

- Мнозина ще умрат – каза той. – Вероятно стотици хиляди. По-голямата част от населението на Египет живее по бреговете на река Нил.

- Това е наказание за предателството на Азис! – отсече Джин. – Той ще е отговорен за смъртта им.

Сабах кимна.

- Както наредиш...

- На този полет предлага ли се храна? – попита Джо Дзавала.

Кърт се засмя на оплакването на Джо. Двамата седяха заедно с Лейлани в пътническата кабина на един хеликоптер „Бел Джет Рейнджър“. На хиляда и петстотин метра под тях блестеше повърхността на Индийския океан. Можеха да различат вълните, но не и движението им. Сякаш се взираха в картина.

- Ама съвсем сериозно! – добави Джо. – Умирам от глад!

Пилотът, британец на име Найджъл, погледна към Джо.

- С какво си мислиш, че летиш, приятел, с проклетите „Бритиш Еъруейс“ ли?

Джо насочи вниманието си към Кърт.

- Искам да подам оплакване до ръководителя на тази експедиция.

- Не трябваше да пропускаш закуската – отговори назидателно Кърт.

- Ами, никой не ме събуди.

- Повярвай ми, опитахме – оправда се Остин. – Трябваше да ми дадеш да наглася алармата ти на режим сирена. Или да донеса истинска.

Джо се облегна назад.

- Това е ужасно. Първо не ми достигаше сън, а сега умирам от глад. Какво следва? Китайско мъчение с вода?

Кърт знаеше, че оплакванията на Джо бяха по-скоро начин да убие времето, въпреки че годините, прекарани заедно, го бяха научили, че Дзавала може да яде като разпран, без да качи нито килограм. С подобен бърз метаболизъм беше напълно възможно да пребледнее и припадне след цял ден без храна.

Остин насочи вниманието си напред.

- Е, насладете са на гледката – каза той.–„Аква Тера“ е на два часа под нас.

От седем километра разстояние островът приличаше на огромна нефтена платформа. Докато се приближаваха им стана ясно, че конструкцията на Марчети беше наистина гениална.

Сто и петдесет метра широк и висок почти шестстотин метра, изкуственият остров „Аква Тера“ беше истинска наслада за окото. Подобно на много плаващи градове, изобразявани от футуристични архитекти, той имаше форма на сълза. В единия край се стесняваше и образуваше връх, а в противоположния беше извит и широк.

- Невероятно! – прошепна Лейлани.

- Това нещо е огромно! – възкликна пилотът.

- Надявам се там долу да има и ресторант – не се стърпя Джо.