Клайв Къслър - Бурята

Кърт знаеше от доклада на Халверсън, че това е така.

- Когато спря да ми праща имейли, се притесних – добави тя. – Но той не вдигаше и сателитния телефон и затова се свързах с НАМПД. Оттам никой не можа да ми каже какво става, затова долетях тук и потърсих началника на пристанището. Той ми разказа за катамарана и че хора от НАМПД са дошли да го огледат. Помислих, че сте част от операцията по издирването, но после видях лодката и...

Тя утихна и се загледа към пристанището. Кърт очакваше да заплаче и наистина видя няколко сълзи, но тя успя да се овладее.

- Какво е станало с брат ми? – попита накрая Лейлани.

Кърт не отговори.

- Родителите ни починаха, господин Остин. Той е всичко, което имам... което имах.

Остин я разбра.

- Не знам – каза той. – В момента се опитваме да разберем какво се е случило. Знаеш ли кои са онези мъже?

- Не – отговори тя. – А вие?

- И аз – призна Кърт, въпреки че вече не се съмняваше, че каквото и да се е случило на катамарана, не е било случайно. – Кога ви писа за последно?

Тя отново погледна към земята.

- Преди три дни, рано сутринта.

- Имаше ли нещо необичайно в писмото?

- Не – отвърна тя. – Само това, което вече ви казах. Защо?

Кърт огледа малката ниша в спешното отделение. Лекарите бяха заети, пациентите чакаха, от време на време се чуваше писукане на някой уред или звънец. Тишина, спокойствие и ред. Но въпреки това, Кърт усещаше, че наблизо дебне опасност.

- Защото се опитвам да разбера какво биха спечелили онези мъже, ако те отвлекат. В началото само подозирахме, че е имало нападение. Вече сме почти сигурни. А ако ти не знаеш повече от нас...

- Кимо ми изпрати само основните данни. Убедена съм, че и вие ги имате. Но дори това да не е така, отвличането ми не би ги скрило.

Тя беше права. Това означаваше, че никой няма причина да организира подобно отвличане.

- Ще ги потърсите ли?

- Полицията се е заела с това – каза Кърт, – но съм сигурен, че отдавна са изчезнали. Моята задача е да открия какво се е случило с катамарана и неговия екипаж. Предполагам, че са се натъкнали на нещо, което някой не е искал да откриват. Нещо повече от температурните аномалии. Ако това ни отведе до мъжете, които те нападнаха, тогава ще се занимаем и с тях.

- Искам да ви помогна! – заяви Лейлани.

Кърт очакваше, че тя ще го каже, но поклати глава.

- Това не е научен проект. И в случай, че още не си разбрала, вероятно ще е много опасно.

Тя сви устни, сякаш беше обидена, но вместо да се ядоса, заговори спокойно:

- Брат ми е загинал, господин Остин... И двамата го знаем. Отраснала съм в Хавай, а там човек се научава да уважава силата на океана. Той е прекрасен, но и опасен. Губили сме много приятели сърфисти, моряци и гмуркачи. Ако морето е поело Кимо в обятията си, това е едно. Но ако някой го е пратил на дъното заради това, което е открил, това е много по-лошо. И не съм човек, който ще остави нещата така.

- Преживяла си много – каза той, – и вероятно ще ти се случат още много неприятности, преди да си уредиш живота.

- Точно затова трябва да направя нещо! – настоя тя. – За да се разсея малко.

Кърт нямаше друг избор, освен да бъде рязък.

- Опитът ми показва, че ще бъдеш нестабилна, независимо дали ще предприемеш нещо или не. Това ще се отрази на целия ни екип. Съжалявам, но не мога да взема такъв човек с нас.

- Добре – каза тя, – но бъдете сигурен, че ще ме видите там, защото нямам намерение да стоя и да скърбя.

- Какво искаш да кажеш?

Беше неин ред да бъде рязка.

- Ако не ми позволите да ви помогна, ще продължа разследването сама и не ме интересува дали моето ще попречи на вашето.

Кърт въздъхна. Не беше лесно да се сърдиш на някой, който е загубил свой близък, но тя не му оставяше много варианти. Знаеше, че не се шегува. Проблемът беше, че младата жена няма представа в какво се забърква.

Лекарят се приближи към тях с рентгеновите снимки в ръка.

- Ще се оправите, госпожице Тенър. Ръката ви е само натъртена, а не счупена.

- Виждате ли – каза тя на Кърт, – аз съм корава!

- И късметлийка – допълни той.

- Добре е късметът да е на твоя страна.

Лекарят гледаше ту единият, ту другият, объркан от разговора, на който присъстваше.

- Аз също мисля, че късметът е хубаво нещо.

- Не ми помагате – промърмори Кърт.

Беше в капан. Не можеше просто да я остави след всичко, което ѝ се случи. Нито пък да накара да я затворят и да я върнат насила в Хавай, където щеше да бъде в безопасност.

Оставаше му само едно.