Клайв Къслър - Бурята

Кърт не му обърна внимание и се насочи към полинезийката и нейните похитители. Щом ги доближи, скочи от скутера.

Останало без човек, който да го управлява, моторчето падна и се плъзна по бетона. Кърт се метна и падна върху двамата мъже и жената.

Четиримата се претърколиха. Остин усети как коляното и бедрото му остъргват настилката и почувства позната болка. Но въпреки болката се изправи и се хвърли към мъжете.

Единият от тях се затича към лодката. Другият се изправи и извади нож. Той изгледа Кърт, отстъпи няколко крачки и после хвърли оръжието.

Остин залегна, но това даде на мъжа достатъчно време да последва другаря си към лодката и да скочи вътре. Извънбордовият двигател зарева и лодката се отдалечи бързо. Кърт не забеляза отличителни знаци или надписи по нея.

Поклати глава. Бандитите не успяха да отвлекат жертвата, но се измъкнаха.

Кърт се обърна към жената. Тя се беше свила на земята, държеше окървавения си лакът и изглежда изпитваше силна болка.

Той се приближи до нея.

- Добре ли сте? – попита Кърт.

Жената надигна глава, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Гримът ѝ се беше размазал. Тя кимна, но продължи да се държи за удареното място.

- Мисля, че ръката ми е счупена – каза тя на английски.

Естествените защитни инстинкти на Кърт се задействаха, но той си припомни, че преди няколко минути жената го шпионираше и дори правеше снимки на катамарана. Той реши, че тя му дължи обяснение.

- Ще ви заведа в болница – каза той и ѝ помогна да се изправи, – но първо искам да ми кажете коя сте, защо ме следите и какво намирате толкова интересно в един изоставен катамаран?

- Вие сте Кърт Остин – каза тя с уверен глас. – Работите за НАМПД.

- Точно така – каза той. – Откъде знаете?

- Аз съм Лейлани Тенър – отвърна жената.

Името му беше познато, но тя продължи, преди той да може да се сети откъде би трябвало да я познава.

- Кимо Акона е мой доведен брат. Той беше на онази лодка.

На няколко хиляди километра от Мале, в провинция Шанхай, господин Чоу от Китай и Мустафа от Пакистан се возеха в частен вагон във влак-стрела, пътуващ за Пекин. Чоу беше облечен в костюм, а Мустафа в кафтан от племето паштун. Още няколко души пътуваха във вагона с тях и лесно се познаваше с кой от двамата са.

Бързината и удобството на пътуването бяха впечатляващи, както и вътрешността на влака. Скрито осветление обливаше вагона в мека хармония от бяло и лилаво. Удобните кожени седалки поддържаха гърбовете на пътниците, а ароматизатори и климатици се грижеха въздухът да е свеж, а температурата да е на приятните двайсет и три градуса.

Двама готвачи стояха до подноси, отрупани с китайски и пакистански деликатеси. От уважение към религията на Мустафа, не се предлагаше алкохол. Пътниците утоляваха жаждата си с билков чай.

Въпреки целия разкош, това беше работна среща.

Чоу заговори твърдо:

- Трябва да разбереш положението, в което се намираме! - заяви той.

- В което се намираш ти – поправи го Мустафа.

- Не – настоя Чоу, – всички ние! Допуснахме огромна грешка. Но чак сега започваме да разбираме истинския мащаб на проблема. Технологията, която Джин контролира, ще бъде една от най-мощните, разработвани някога. Тя ще промени този свят, но нашето участие е ограничено. Инвестирали сме в резултата, без да притежаваме оборудването, което ще го превърне реалност. Ние сме обикновени крайни потребители на това, което Джин продава. Като тези, които купуват електроенергия от доставчика, вместо да си построят собствена електроцентрала.

Мустафа поклати глава.

- Технологията на Джин не ни е необходима – каза той.

- Никой в моята страна не знае как да я използва. Единственото, на което държим, е Джин да изпълни обещанията си, като отклони мусоните от Индия към Пакистан. Да промени климата в наша полза. Той може да създаде една империя и да я унищожи. Моят народ се надява да направи и двете.

Чоу погледна снизходително събеседника си. Знаеше, че Мустафа е хитър, но простичък човек, който иска само да отмъсти на врага си. Мислите му не се простираха отвъд краткосрочната печалба.

- Да – каза той, – но трябва да разбереш, че промяната на климата няма да трае вечно. Тя е временна. В тази си форма, това е подарък, който Джин може да ни отнеме, когато пожелае. Щом дъждовете започнат да падат върху нашите земи, ще станем зависими от тях, също като хората в Индия, които в момента се взират в небето с надежда. Нищо не може да спре Джин да промени решението си и да им върне дъждовете.