Клайв Къслър: Бурята

И все пак трагедията не беше предотвратена напълно.

Джо погледна по течението на реката. Всичко изглеждаше много по-различно в сравнение с миналата нощ. Сградите бяха изчезнали – не повредени или наводнени, а просто изчезнали. Също и кейовете, лодките и някои от пясъчните хълмове. Крайбрежието беше наводнено и вместо да прилича на виеща се змия, реката наподобяваше дълго езеро.

Над него кръжаха десетки хеликоптери като морски кончета над някое блато. Малко лодки пореха водата тук и там. Електроцентралата продължаваше да произвежда електричество, но нямаше къде да го пренесе, тъй като всички далекопроводи бяха отнесени.

Джо се обърна и се затътри към един военен микробус. По настояване на майор Едо сестрата го прегледа. Имаше нужда да му се влее малко глюкоза, но той отказа. Скоро медикаментите щяха да свършат, а други хора се нуждаеха от тях повече отколкото той.

Тя му подаде бутилка вода, метна одеяло на раменете му и се отдалечи.

Майор Едо седна до него и му предложи цигара. Джо отказа и той си прибра кутията обратно в джоба.

- Проклет навик – каза той и се опита да се усмихне.

- Колко? – попита Джо.

- Поне десет хиляди – отвърна тъжно майорът. – Вероятно накрая ще станат два пъти повече.

Джо имаше чувството, че се е бил дванайсет рунда с противник в тежка категория, оцелял е, помислил е, че е спечелил мача, но накрая е разбрал, че съдиите са отсъдили в полза на другия.

- Можеше да са милиони – каза тихо майорът и сложи ръка на рамото на Джо. – Разбираш ли?

Дзавала го погледна и кимна.

Наблизо кацна хеликоптер. Един редник се приближи тичешком до майора.

- Караме много ранени.

- Къде? – попита Едо.

- В Луксор. Там е най-близката болница, в която има електричество.

- Вземете го с вас – заповяда майорът.

- Кой е той? – попита редникът.

- Името му е Джоузеф Дзавала. Той е спасител на египетския народ.

Една седмица по-късно Пол и Гамей Траут седяха на голяма кръгла маса в луксозния ресторант „Цитронел” във Вашингтон. Заедно с тях бяха Руди Гън и Елууд Марчети. Те си поръчаха коктейли и си разказваха истории докато чакаха останалите гости да пристигнат.

- Какво ще стане с твоя остров? – попита Пол.

Геният сви рамене.

- Увреден е до неузнаваемост. А и никой не може да стъпи на борда, докато не се уверим, че всички роботи са изчистени. Ще отнеме години. Дотогава Индийският океан ще прати „Аква Тера“ на дъното.

- Това е ужасно! – възкликна Гамей. – Толкова много труд и време са отишли напразно.

Марчети се усмихна лукаво.

- Същото ще каже и застрахователната компания, когато им предявя иск за нашествие от насекоми.

Пол погледна към двата празни стола.

- Къде са нашите скъпи приятели?

- Които са и хората, които ни поканиха на вечеря – добави Руди Гън.

Кърт и Джо великодушно се съгласиха да си разделят сметката. И двамата бяха благодарни, че са живи да организират празненството, но още никой не ги беше виждал.

- Какво става с „Причинителят на болка” от остров Пикет? – попита Гамей.

- Нашия компютърен отдел намери информация в едни отдавна забравени документи – отвърна Гън. – Беше описан като таен проект от Втората световна война, създаден да спре японските самоубийствени мисии. В онези дни японците вярвали, че е истински подвиг да загинеш в името на императора. Когато не са можели да нападнат с нормални маневри, се втурвали напред, крещейки: „Банзай!” или „Тено Хеика Банзай!”, което означава „Нека Императорът управлява десет хиляди години!”

- „Причинителят на болка” е бил проектиран да обездвижи нападателите и да позволи на американците да заловят и разпитат пленниците, а също и да спрат касапницата.

- Защо машината не е била използвана през войната? – попита Пол.

- Скоро след като корабът „Джон Бъри“ изчезнал Военното министерство решило, че машината твърде лесно може да бъде пресъздадена в случай, че бъде заловена и има вероятност врагът да я използва срещу нашите собствени сили.

- А сега машините от остров Пикет събират прах в някой таен военен склад – добави Гамей.

- Да, предполагам – отвърна Гън.

В този момент вниманието на групата се насочи към един висок мъж с грубовати черти, тъмна коса и зелени очи, който влезе в резервираното единствено за тях помещение.

- Моля ви, не ставайте – каза Дърк Пит и се усмихна. Той държеше малка карта. – Една от кредитните карти на агенцията. Този път черпи Чичо Сам.

Гамей се засмя.