Клайв Къслър: Бурята

Дванайсеткилограмовият шлем от неръждаема стомана обгръщаше главата му и се захващаше за сбруята върху раменете на костюма. На кръста си беше вързал колан, тежащ двайсет и три килограма, а на краката му имаше ботуши с тежести, които го караха да върви като Франкенщайн. На рамената му със скоби бяха захванати стоманен кабел, маркуч за въздух и маркуч за впръскване на веществото „Ултра-сета“. Караха го да се чувства като кукла на конци, но щом влезе във водата, Джо оцени допълнителната тежест и сигурността на стоманеното въже.

Благодарение на тях той запазваше баланс в бурното течение. Кабелът, закачен за една лодка над него, беше единственият начин да се спусне с цялата тази тежест. Ако кабелът се скъсаше, щеше да потъне на дъното като камък и вероятно щяха да го изровят след около хиляда години. Той си представи изражението на бъдещите археолози.

Джо нямаше никакво желание да става част от Долината на смъртта. В момента искаше само да попречи на бента да се разруши.

Ако той и началникът се окажеха прави, основният пробив не беше толкова страшен и въпреки че беше заплаха, особено за живеещите близо до бента, нямаше да предизвика катастрофа. Щеше да се разшири, вероятно до пълната ширина на бента, но глиненото ядро и лекия наклон на стената щяха да спрат пълното срутване.

Не след дълго като вода, изливаща се от препълнена вана, нивото на езерото щеше да спадне до нивото на дупката и постепенно течът щеше да спре.

Но ако микророботите продължаваха да дълбаят глината в тунела, силното налягане на водата щеше да отслаби ядрото и щеше да го разруши. Щеше да се образува по-голяма, по-дълбока и по-неравна дупка и нищо нямаше да може да попречи на бента да се срути.

Краката на Джо докоснаха полегатата повърхност под него и говорителят в шлема му изпука.

- Гмуркачо, чуваш ли ме? – каза началникът.

Той беше високо горе и рискуваше живота си в лодката, заедно с майора и още един техник.

- Много слабо – отвърна Джо.

- Намираме се само на трийсетина метра от дупката – каза мъжът. – Тя продължава да се разширява с по метър всяка минута. Имаш по-малко от трийсет минути да намериш входа на тунела, преди да ни улови течението и да ни отнесе над ръба.

Джо изчисли, че след двайсет минути дупката ще бъде толкова близо, че нито той, нито лодката ще успеят да се преборят с течението.

- Никога не съм искал да се спускам в бъчва от водопад – каза той – и все още не желая да го правя. Хайде да приключваме. Пуснете веществото.

Една помпа, разположена в лодката, започна да работи и създаде налягане във втори маркуч, закрепен за резервоара, пълен с „Ултра-сета“.

От отвора изригна струя оранжеви флуоресциращи частици. Джо включи прожектора, закрепен за шлема му. Частиците заблестяха като светулки, реещи се в мътната вода.

В края на обсега на прожектора Джо ги видя да се забързват и да се насочват към повърхността, където водата преливаше. Това беше мъртвата зона. Щом това убийствено течение стигнеше до него, нямаше да може да избяга.

Джо се придвижи по стената, подскачайки като астронавт, стъпил върху повърхността на Луната. Той изпусна малко багрилно вещество в участъка, в който предполагаше, че се намира тунелът. То се разнесе по неравната повърхност на камъните.

Десет минути и двайсет опита по-късно, все още не беше намерил отвора.

- Трябва да се спусна по-надълбоко – каза Джо. – Отдалечете ме от бента.

- Колкото по-назад отиваме, толкова по-силно ще става течението от отвора в бента – каза началникът.

- Ако не го направим, по-добре да се откажем – не отстъпи Джо.

- Дръж се!

Секунда по-късно Дзавала усети как стоманеният кабел го отделя от склона. Той измина около девет-десет метра и отново се спусна.

Джо стъпи и усети странично дърпане от течение. Той натисна копчето за пускане на багрилото и видя как частичките изчезват вляво. В началото изглеждаше, че този опит не е по-различен от останалите, но сега Джо забеляза особено вихрово движение.

- Три метра вляво – каза той.

- Към пробива?

- Да.

Джо закрачи по склона. Високо горе, лодката се придвижи с него. Той отново натисна спусъка и насочи потока от светещи частици в центъра на вихъра.

Те се извиха и повечето от тях изчезнаха в отвора между две греди от бетон с размера на железопътни релси, точно както ято риби се скриват сред коралите при появата на хищник. Стана толкова бързо, че Джо трябваше да пусне нова струя, за да се увери.

- Открих го! – каза той. – Отворът е между два бетонни пилона в трошляка. Усещам как засмуква вода.