Клайв Къслър: Бурята

Когато всичко приключи, Дзавала се намираше на девет метра под повърхността, костюмът се пълнеше с вода, а маркучът за въздух беше или скъсан, или прекъснат, защото през него не влизаше кислород. Джо знаеше, че не може да плува, но се опита да се качи по хребета. Пълзеше по бетонните пилони и камъни като енот на бунище.

Дзавала свали колана и задачата стана по-лесна. Докато се изкачваше, светлината от лодката стана по-ярка. Секунди преди да остане без въздух, той се показа на повърхността.

Джо се строполи между два големи камъка. Не можеше да държи тежкия шлем и сбруята без помощта на водата. Помъчи се да го вдигне, но той не помръдна. Внезапно две ръце му помогнаха да го свали.

- Успяхме ли? – попита Джо.

- Ти успя – каза майорът, прегърна Джо и го вдигна. – Ти успя!

Високо горе на хеликоптерната площадка зловещият вездесъщ звук от микророботите продължи да се усилва. Той идваше от всички страни, сякаш милиарди полудели електромагнитни цикади се приближаваха с всяка секунда.

Звукът дразнеше Кърт Остин, но изглежда влияеше по-силно на Зарина и Джин.

Тя погледна над ръба и към стените на сградите, между които се намираше площадката. Петната от приближаващите се орди бяха на три-четвърти от височината на пирамидите. Белите постройки вече имаха тъмносив до черен оттенък.

- Кажи му кода! – помоли тя.

- Никога! – отвърна Джин.

- Послушай я, Джин – каза Кърт. – Тя не е добър човек, но не е глупава.

- Имаме хора, пари, адвокати – напомни му тя. – Не е нужно да умираме.

- Замълчи! – извика Джин.

Тя го сграбчи.

- Моля те, Джин!

Той дръпна ръката ѝ, хвана я за яката на ризата и я погледна с ярост.

- Ти ме правиш слаб, жено!

Преди Зарина да успее да му отговори, той я бутна и тя полетя от ръба.

Викът ѝ отекна сред жуженето на микророботите. Тя се сгромоляса върху петнайсетсантиметров слой от микророботи десет етажа по-надолу и ги разпрати във всички посоки като облак прах. Остана да лежи така няколко секунди, но ордата я покри и започна да се храни с нея.

Джин я загледа за секунда. Личеше си, че изпитва гняв, а не жал, но Кърт долови и мъничко страх. Скоростта, с която микророботите поглъщаха всичко, беше стряскаща. Джин го знаеше по-добре от всеки друг.

- Погледни внимателно, Джин. И ти ще умреш така – каза Кърт. – Готов ли си да напуснеш този свят?

Около тях продължи да притъмнява. Роботите бяха само един етаж по-долу и спираха всяка светлина. Светеха единствено няколко халогенни лампи, монтирани до хангарите, и червените предупредителни светлини около площадката.

Джин се огледа и решителността му намаля.

- И ти ще умреш с мен – напомни той на Кърт.

- Да, но ще го направя за моите приятели, за моята родина, за хората по целия свят, които биха страдали, ако спечелиш. Готов съм да приема съдбата си. Ти за какво ще умреш?

Джин го погледна, а лицето му беше червено от гняв. Устните му се свиха, а клепачите се притвориха. Той знаеше, че блъфът му е изобличен. Ако умре, няма да постигне нищо. Никакво богатство, никаква власт. Няма да остави нищо след себе си. Целият му свят се въртеше около собствената му особа, високомерие и величие. С края на неговото съществувание, дори действията на микророботите нямаше да му донесат удовлетворение.

В този момент той мразеше Кърт с всяка клетка на тялото си. Мразеше го толкова, че загуби всякакво чувство за реалност.

Той се впусна към Остин като борец, готов да довърши противника си.

Вместо да го застреля, Кърт обърна пушката настрани, хвана я като бухалка и използва инерцията на Джин срещу него. Остин падна назад, ритна го в слънчевия сплит и го преметна. Джин полетя във въздуха и се строполи на площадката.

Кърт скочи на крака и видя как Джин се просва по гръб, а после става, повече зашеметен, отколкото наранен.

- Май не си свикнал да се биеш – подразни го Кърт.

Джин грабна някаква тръба, изхвърлена от един от въздушните кораби, размаха я и се насочи към Остин.

Кърт все още държеше пушката с две ръце, парира удара и заби приклада на оръжието в лицето на Джин. Отвори се дълбока кървяща рана.

Джин залитна назад, изпусна тръбата и хвана окървавеното си лице с две ръце. Кърт се приближи и ритна парчето желязо от платформата.

То полетя в тъмнината и остави след себе си странен свистящ звук.

Приближаващото се петно на ордата беше достигнало ръба на площадката. Първите ѝ опипващи пръсти полазиха гладката повърхност и запълзяха към средата от всички краища.