Клайв Къслър: Бурята

- Качете се на корабите и изчезвайте от тук! – нареди Кърт.

Лейлани го погледна с отворена уста. Гамей го разбираше по-добре. Кърт играеше на нерви с Джин.

- Ела с мен! – каза тя на Лейлани.

Двете жени заобиколиха по ръба на платформата, докато вторият апарат излиташе. Марчети и последният въздушен кораб ги чакаха.

- Какво прави? – попита Лейлани.

- Мисли, че ще успее да пречупи Джин и да го принуди да отмени командата.

- Но това е лудост!

- Може би – отвърна Гамей, – но ако това, което Джин ни каза вчера е вярно, тези роботи ще отнемат много животи и ще причинят огромна световна криза. Ако той загине, никой няма да може да спре микророботите, но не можем и да го вземем с нас, защото двама или трима от нашите хора ще трябва да останат тук и да умрат. Кърт никога не би се съгласил на това и не го виня. Единственият начин да му помогнем е като напуснем острова. Така поне няма да се притеснява за нас.

Марчети ги подкани да се качат в машината и перките ѝ се завъртяха с пълна мощност.

- Готови сме – каза тя.

Зад борда полетяха няколко ботуши и пушки, дори и две-три тежки якета. Всичко, което можеше да намали товара с още няколко килограма.

Пол хвана Гамей за ръката. Машината се заиздига.

Гамей притаи дъх докато прехвърляха ръба. Имаше чувството, че са стигнали до билото на някое влакче на ужасите. Коленете ѝ омаляха, а стомахът ѝ сякаш изпадна в безтегловност за няколко секунди. Носът се насочи надолу, корабът се спусна и ускори.

Пред тях се появи централният парк, гъмжащ от милиарди микророботи. Изглеждаше, че спускането не се забавя достатъчно бързо.

- Марчети?!

- Дръжте се! – викна той.

Все още падаха прекалено бързо. Елууд дърпаше трескаво ръчките за управление, а ужасният звук от безброй хранещи се метални машини отекна в ушите на Гамей. Спускането се забави, машината се изравни и се плъзна над парка като за малко да уцели едно дърво, покрито с микророботи.

Най-после започнаха да се издигат бавно и постепенно се озоваха над океана.

- Поеми управлението – заповяда Марчети на своя помощник. – Поддържай скоростта. Дръж ни достатъчно близо, за да можем да улавяме уай-фай сигнала.

- Какво ще правиш? – попита Гамей.

- Трябва да наглася компютъра – отвърна той.

- Компютърът?

Елууд кимна.

- В случай, че приятелят ви знае какво прави.

Ужасяващото чувство, че губи контрол над ситуацията изпълни Джо Дзавала с тревога. Течението влачеше лодката над него към ръба на бента. Скоро и той, и лодката щяха да полетят в бездната. Дори да срежеше кабела и маркучите, които го свързваха с лодката, нямаше шанс да се спаси. Не можеше да изплува на повърхността. Свалянето на колана с тежестите също нямаше да помогне. Шлемът и ботушите тежаха двайсет и три килограма.

Краката му опряха в стената и той се опита да ги застопори, но отново беше дръпнат настрани.

- Отпуснете ми още въже! – извика той. – Бързо!

Джо видя лодката високо горе, както и флуоресцентната струя вода зад нея. Водачът се опитваше да държи носа срещу течението. Ако застанеха странично, мощният поток щеше да ги отнесе за секунди.

Джо най-после усети, че въжето увисва. Той се спусна по склона и го огледа. Откри голям камък, с размера на фолксваген.

Дзавала го обиколи и уви стоманеното въже около него.

- Опънете кабела! – каза той.

Въжето се обтегна като струна и почти запя в дълбините. Лодката горе спря да се движи.

- Държим се – съобщи майорът. – Какво стана?

- Измайсторих ви котва – отвърна Джо. – Сега ми кажете, че някой горе знае какво е центростремителна сила.

Той се държеше на място. Кабелът беше увит около скалата, но застрашаваше да се освободи.

- Да – каза майорът – началникът знае.

- Насочете лодката към скалите, направете четирийсет и пет градусов завой, ако въжето издържи и ще успеете да се измъкнете. После издърпайте лодката на брега и не забравяйте да ме извадите.

- Добре – каза Едо – ще опитаме.

Джо се хвана здраво за въжето и опря стоманените си ботуши в скалата.

Лодката отгоре промени курса и се понесе странично. Също както земната гравитация държи Луната, стоманеният кабел накара лодката да опише дъга и да ускори. Не след дълго тя прекоси течението и се изстреля напред.

Във водата се дочу остър звук и Джо падна назад.

Въжето се бе скъсало.

Отначало течението го понесе към ръба на бента, но после маркучите, които го свързваха с лодката, го дръпнаха в обратната посока. Лодката се носеше бясно към плитчините и влачеше Джо по камъните. Всеки удар наподобяваше автомобилна катастрофа и той бе благодарен, че има шлем от стомана.