Клайв Къслър - Бурята

Джо се приближи и усети как течението го дърпа здраво. Пясък и камъни изчезваха около ръбовете на гредите. Кратерът под тях се разширяваше. Дупката беше с диаметър около петдесет сантиметра.

Той опря крак в една от гредите, за да не бъде засмукан. Колкото и да искаше да запуши дупката, нямаше желание да се превръща в тапа.

- Готов съм за калта.

- Калта?

- „Ултра-сета“–поясни Джо, докато се опитваше да запази равновесие.

- Включвам помпите – съобщи началникът.

Като внимаваше да не загуби опората си, Дзавала успя да пъхне маркуча в отвора. Усети как налягането се увеличава и натисна спусъка.

„Ултра-сетът“ потече с огромна сила, като част от него попадна във водата. Материалът се втвърди и заприлича на пурпурна сметана. По-голямата част от него изтече в отвора, засмукан от нежелания тунел.

- Колко се разширява това нещо? – попита Джо.

- Двайсет пъти спрямо първоначалния си обем – отвърна началникът. – А после се втвърдява.

Джо се надяваше да е точно така. Ако в ядрото бяха останали някакви микророботи, опитващи се да разширят дупката, те щяха да бъдат уловени като насекоми в кехлибар.

Течението го дърпаше наляво и той чуваше шума от падащата над ръба вода.

- Има ли резултат? – попита Джо след около трийсет секунди.

- Докладват ни за оранжево багрилно вещество от долния гейзер – съобщи началникът. – Силата на струята си остава непроменена.

- С колко от това нещо разполагаме?

- Резервоарът побира две хиляди литра. Изпомпва осемстотин в минута.

Джо се надяваше това да е достатъчно. Той хвана по-здраво струйника и нагласи краката си, за да се пребори с течението.

По радиото се дочу гласът на майора.

- Господин Дзавала, твърде близо сме до ръба. Моторът работи на пълна мощност, за да не бъдем отнесени. Ако може да побързаш...

Джо погледна през прозорчето от горната част на големия шлем. Видя светлините от лодката и водния вихър, образуван от бясно движещото се витло.

- Ако си мислите, че си почивам, грешите – отвърна той.

Дзавала затвори струйника за момент, стъпи върху склона над дупката и с цялата си тежест избута един голям камък надолу. Той попадна в кратера и остави много по-малък отвор.

Джо отново напъха маркуча и натисна спусъка.

- Включете на пълна мощност – каза той. – Всичко или нищо!

Той продължи да натиска копчето и „Ултра-сета“ изригна от маркуча. Внезапно Дзавала почувства как течението около него се променя. Тегленето от отвора отслабва, но страничното дърпане към ръба на бента се засилва.

- Докладват ни, че силата на гейзера отслабва, а от отвора излиза „Ултра-сета“!

Левият крак на Джо поддаде заради силното странично течение и внезапно той се озова в центъра на облак червена пяна. Тунелът беше пълен и „Ултра-сета“ изригваше от запушената дупка като газирана напитка от разтръскана бутилка.

Джо успя да се задържи, но отново се спъна. Реши да изключи клапана.

- Издърпайте ме! – извика той.

Стоманеното въже го издигна по склона и после пак го спусна, но това не беше вертикално движение, а странично, от което за малко да загуби равновесие. Джо беше объркан. Защо го теглят настрани?

Обаждане отгоре изясни всичко

- Течението ни улови! – извика майорът. – Тегли ни към ръба!

Гамей Траут се взираше в Кърт Остин на тъмната, студена хеликоптерна площадка. Нищо не можеше да я накара да изтръпне повече от думите, които той изрече току-що.

- Няма да останеш тук! – заяви тя.

- Тези машини са претоварени. С още деветдесет килограма и една от тях ще падне във водата.

Далеч под тях светлините угасваха една по една. Ордата от метален пясък ги поглъщаше. Цялата нулева палуба беше потъмняла, а в централния парк не беше виждаше нито една тревичка.

От всички посоки идваше странен звук, сякаш някой влачеше бетонен блок по метална повърхност. Трилиони микророботи се плъзгаха един върху друг, изпълваха всички пукнатини и ниши на острова и се катереха нагоре.

- Но ти ще умреш! – проплака Лейлани.

- Не, няма да умра – отвърна спокойно Кърт.

Гамей забеляза, че той не сваля очи от Джин.

- Той ще ни каже кода и ще изключи тези неща, преди да ни изядат живи.

- Не разчитай на това.

Вляво от тях първият въздушен кораб потегли, набра скорост и прехвърли ръба на платформата. После започва да пада... да пада... да пада към тъмната палуба. Постепенно спускането се забави и накрая, на около девет метра височина, корабът отново започна да се издига.