Клайв Къслър - Бурята

Единият издаде стон, другият залитна и събори маса с ваза, която се счупи на парчета, а третият просто се строполи на пода.

Кърт пусна дръжката, с която захранваше системата с ток, а Пол, Гамей, Таутог и Вару закопчаха с белезници зашеметените и объркани мъже .

- Познавам тази болката - каза Кърт. – Или поне я изпитах преди около десет часа.

След като залепиха устите им с лейкопласт, ги затвориха в стаичката на чистачите.

- Натам! – каза Марчети и се затича надясно.

Групичката зави зад ъгъла, където фоайето се съединяваше с коридор. Кърт надникна внимателно и видя, че няма никого.

- Да вървим!

По средата на коридора стигнаха до една голяма двойна врата. Марчети се приближи до електронната ключалка и започна да въвежда своя код. В този момент далеч под тях проехтяха изстрели. Звучаха приглушено сякаш някой стреляше с пистолет с капси.

- Явно част от хората на Джин са оказали съпротива – предположи Гамей.

Кърт кимна.

- Побързай!

Марчети довърши набирането на кода и Пол и Таутог заредиха „Причинителят на болка”.

Кърт отвори вратата с ритник и натисна копчето. Помещението беше празо.

- Стаята ли сбъркахме?

Остин изключи машината, влезе и се огледа. Някой беше спал в леглото. Той долови аромат на жасмин. Същият парфюм, който Зарина използваше. Очевидно двамата с Джин бяха по-близки, отколкото предполагаше.

- Това е мястото – каза Кърт. – Просто сме ги изпуснали.

Той се върна ядосан при Марчети и промърмори:

- Съветвам те да си смениш чаршафите.

- По-скоро ще изгоря цялото легло – отвърна милиардерът.

Кърт продължи по коридора и дочу още изстрели. Останалите се затичаха, за да го настигнат.

- Това обяснява защо хората му скочиха като ужилени – каза Пол. – Явно са помислили, че се връща.

- Къде ли са отишли Джин и Зарина? – попита Лейлани.

- Сещам се за едно място – отвърна Кърт.

Джин стоеше в контролната зала на „Аква Тера“ и не можеше да повярва на случващото се. Зарина, Отеро и Метсън го бяха наобиколили. Зад тях стоеше радиста и още един от хората му. Останалите десетима се бяха разпръснали из изкуствения остров и се биеха с екипажа на Марчети и хора, които приличаха на американски морски пехотинци.

- Как е възможно? – попита Джин. – Тук няма патрулни лодки, нито хеликоптери. Откъде са се появили?

- Имаме видео запис от нивото с килиите – каза Отеро и отвори един лаптоп. – Неприятно ми е да го кажа, но на записа се вижда Остин.

- Не може да бъде! – викна Джин. – Той е мъртъв! Убих го два пъти!

- Значи е възкръснал – рече язвително Отеро и обърна лаптопа към него. – Виж!

Наистина беше Остин. Джин не можеше да повярва на очите си.

Звукът от стрелбата приближаваше. От наблюдателната площадка се виждаха няколко от хората на Джин, тичащи към централния парк на Марчети, но не успяха да стигнат до там.

- Трябва да изчезваме от тук – каза Зарина. – Тази битка е изгубена.

Джин огледа острова. Нямаше как да стигнат до сухия кей, на който беше летящата лодка. Дори и да успееха да се качат на нея, няколко добре насочени куршума или ракети, можеха да ги свалят.

- Не можем да избягаме – каза тихо той.

- Но и не можем да победим – отвърна остро Зарина. – Ние сме само петима.

- Млъкни! – ядоса се Джин.

Той се опитваше да намери начин да обърне ситуацията. Погледна към Отеро.

- Свържи се с ордата и зареди предавателя.

Отеро затрака по своя лаптоп и после го бутна към Джин.

- Имаш достъп.

- Какво ще правиш? – попита Метсън.

Джин не отговори и се наведе над клавиатурата. Първо започна да натиска клавишите бавно, за да се увери, че е в правилната част от системата, а после все по-бързо.

Стрелбата в коридора го пришпори.

Той избра една команда от менюто и натисна „ентър”.

Вратата на контролната зала се отвори и проехтяха изстрели. Няколко куршума рикошираха в стените.

Джин залегна, а Метсън и радистът паднаха покосени. Няколко секунди по-късно другият човек на Джин също бе убит.

- Предай се, Джин! – проехтя гласът на Остин.

Джин се намираше зад една преграда в средата на контролната зала, където бяха разположени много от основните уреди за управление на острова. Отеро и Зарина се скриха зад него.

- Ако го направя?

- Ще ти сложа белезници и ще те предам на властите.

- Нима очакваш да ти повярвам, че няма да ни убиеш?

- Колкото и да ми се иска – отвърна Остин, – не мога сам да взема подобно решение. Но не разчитай, че ще се върнеш в Йемен. Предполагам, че ще те пратим в Международния съд или някоя американска военна база.