Клайв Къслър - Бурята

- Избягахме – отвърна тя. – Току-що.

- След всички усилия, които положих, за да ви спася – усмихна се Кърт.

- Джо с теб ли е?

- Не – каза той. – Преди два дни го качих на един камион в Йемен.

- Закъде?

- Добър въпрос – отвърна Кърт.

Това, че Пол, Гамей и Марчети са били заключени допреди малко, вместо да бъдат спасени от някоя американска специална част, му подсказа, че Джо още не се е измъкнал. Той знаеше, че приятелят му ще се погрижи за себе си и въпреки че щеше да се почувства по-добре, ако знаеше, че Джо е добре, в момента нямаше какво да направи.

- Каква е ситуацията ни? – попита той, концентрирайки се върху настоящето.

- Обезвредихме един от пазачите – отвърна Пол. – В момента е заключен в килията ни.

- Ние се справихме с този тук – каза Кърт.

- Кои са твоите приятели?

- Аз съм Лейлани Тенър. Истинската.

Гамей се усмихна.

- А останалата част от кавалерията?

- Приятно ми е да се запознаем – каза Таутог. – Аз съм осемнайсетият Рузвелт от...

- По-късно ще дообясниш – прекъсна го Кърт. – Някой идва!

Приближаваха стъпки. Беше вторият пазач, за когото Кърт реши, че е бил изпратен да провери останалите затворници. Мъжът се показа иззад ъгъла, озова се лице в лице с няколко дула на пушки и замръзна.

Кърт взе картата и пистолета му.

- Сега какво? – попита Пол. – Тръгваме ли си?

- Не – отвърна Кърт. – Щом се е появил моментът на победата, трябва да се възползваме.

Всички го загледаха с недоумение.

- Сун Дзъ – обясни Лейлани, сякаш бе вряла и кипяла в тематиката.

- Какво означава това на обикновен английски? – попита Гамей.

- Означава, че след като вече сме на борда, трябва да се опитаме да намерим Джин, Зарина и Отеро. След като ги хванем, всичко това ще свърши. – После се обърна към Марчети:–Твоите хора тук долу ли са?

- Повечето...

- Ти и Пол отидете и ги измъкнете. После заключете този в килията.

Пол кимна и се зае със задачата.

Кърт се обърна към Таутог:

- Предлагам да вържем лодките и да качим на борда останалата част от хората ти. Ще се нуждаем от помощта им.

Няколко минути по-късно затворниците и пазачите си бяха разменили местата, а малката флотилия беше вързана за една тръба под килията със строшения прозорец. Кърт вече ръководеше отряд от трийсет и седем мъже и жени. Хората на Марчети познаваха острова, а тези на Таутог умееха да боравят с пушки и с „Причинителят на болка”.

Кърт нареди да качат две от машините на борда и намери ръчни колички, на които да ги натоварят. Едната машина остана с групата, която тръгна към каютите на екипажа, а другата беше с Кърт, Лейлани и семейство Траут. Четиримата, заедно с Таутог и Вару, отнесоха тежката машина до асансьора като техници, пренасящи усилватели на концерт.

По-голямата част от отряда тръгна към каютите, а Кърт бе решен на всяка цена до открие Джин ал-Халиф.

- На кой етаж е президентският апартамент? – попита той.

- Имаш предвид моя апартамент ли? – отвърна Марчети.

- Ако твоят е най-луксозният на острова, тогава да, точно него имам предвид.

- На последния етаж, разбира се – отвърна Елууд и натисна копчето.

Вратите на асансьора се затвориха, а Кърт потупа високоговорителя и се усмихна злорадо.

- Време е да събудим съседите – засмя се загадъчно той.

Джо Дзавала бягаше, за да спаси живота си. Въпреки контузения си глезен, той тичаше с всички сили по мокрия склон на бента Асуан в търсене на по-високо и безопасно място. Майорът се влачеше зад него, като очевидно все още трудно проумяваше случващото се.

- На твое място нямаше да поглеждам толкова често назад – скастри го Джо.

Едо разбра намека, затича се по-бързо и го настигна.

Планът на Джо бе да стигнат до върха, далеч от разширяващата се дупка и да огледат щетите.

След като достигнаха върха на бента, Дзавала застана на пътя, който вървеше по него. Вече се виждаше деветметрово „V’’-образно пропадане. Водата от езерото Насър се изливаше неудържимо през отвора.

В слабата светлина на прожекторите Джо успя да види как мощната струя отнася камъни и пясък, също като пълноводна река, преминаваща през тесен планински каньон. Напорът на водата увеличаваше отвора и в двете посоки на бента.

Водата отнасяше насипа под пътя, асфалтът издържа за миг на напора и заприлича на мост над буйната стихия. Но крепящата го почва бързо поддаде и настилката се срути.

Джо погледна към езерото.

- Нивото на водата е много високо.

- Язовирът никога не е бил толкова пълен – призна майорът. – Имахме две години на рекордни валежи.