Клайв Къслър - Часът нула

– Кърт! – промълви той почти несъзнателно.

Йейгър кимна.

– Той е най-големият любител астроном в целия отдел. Вечно кисне на покрива с телескоп.

– Къде се намира сега корабът?

– Тук – посочи Йейгър към едно точка на картата. – Триста мили на изток-югоизток от остров Хърд. За известно време остана на едно място, но сега се е отправил на североизток с максимална скорост.

Пит се обърна към говорителя:

– Пол, чу ли разговора?

– И двамата го чухме – отговори Пол. – Всъщност слухът на Гамей май изведнъж се оправи . Да не говорим колко се оправи настроението и на двама ни.

– Моето също – съгласи се Пит. – Но да не се разсейваме. Върни всички по местата им. Дръж детекторът изключен и кажи на капитана веднага да тръгне на запад с максимална скорост. Бързайте!

– Да се опитаме ли да се свържем с тях по радиото? – попита Пол.

Пит се замисли за секунда.

– Не – отговори той. – Не знам какво става, но ако на борда на този кораб има някой от нашите и той има достъп до радио, досега щеше да се е обадил. Не включвайте радиото, докато не разберем нещо повече. По-късно ще ви дам нови заповеди, но засега не е лоша идея да започнете да се подготвяте за абордаж.

– Да, сър! – рече Пол. – „Джемини” прекъсва връзката.

За пръв път от дни насам Пит почувства прилив на енергия. Отново погледна към неравната линия на курса, за да е сигурен, че не си я е въобразил.

– Разбери всичко, каквото можеш за този кораб – обърна се той към Йейгър. – Искам да знам на кого е, къде е бил и какво прави на края на света.

Йейгър кимна.

– Да предадем ли тази информация на АНС?

Пит се поколеба и накрая поклати глава.

– Нека първо се убедим, че не се заблуждаваме.

Остров Хърд

Янко вървеше през слабо осветен тунел на няколкостотин метра под повърхността на остров Хърд. Движеше се покрай малка конвейрна лента, която минаваше по цялата дължина на тунела. Лентата постоянно ръмжеше, натоварена с камъни и други материали, които пренасяше. В края на тунела Янко стигна до голямо помещение с неправилна форма, изсечено в скалата.

Помещението с ширина над трийсет метра се спускаше на нива, като тераси. Въздухът беше натежал от прах, както и от шум от чукане, защото вътре на светлината на прожектори се трудеха две дузини работници. Работеха с пневматични чукове и кирки и пренасяха с ръчни колички плодовете от усилията си до конвейрната лента.

Янко се запъти към един плещест мъжага, който надзираваше работниците.

– Учудвам се, че те виждам тук долу – надвика врявата надзирателят.

– Добивът спадна – отвърна сърдито Янко. – Изпращаш ни само камъни.

Надзирателят пристъпи от крак на крак, обърна пок­ритото си с набола четина лице към Янко и се ухили подигравателно.

– Предупредих те още преди месеци – каза той. – Диамантите в тази планина са в кимберлитни тръби. Хилядолетия наред вулканичната дейност ги е изваждала на повърхността. Тази жилка не е хоризонтална, а вертикална. Извадихме късмет, че горната част беше толкова богата. Но лъвският пай се падна на стареца, нали така?

Янко не реагира.

– Както и да е – продължи надзирателят. – Добивът ще продължи да спада, докато не ми намериш тежко оборудване – за предпочитане от онова, което може да се използва под вода.

– Опитахме – отвърна Янко. – АССР засече доставката и я иззе.

– Тогава намери още работници! – отсече надзирателят.

Янко се огледа. Преди разполагаха с над сто работници – мъже и жени, пленени или подмамени с обещания за изгодни договори. Но работата беше тежка, а злополуките чести. През последната година половината от работниците загинаха – повечето при злополуки, неколцина при опит за бягство и още няколко измъчвани и убити за назидание на останалите – нагледен пример, че е по-добре да работят, отколкото да се бунтуват.

На стената иззвъня интерком. Янко вдигна тежката слушалка и с изненада чу гласа на Теро.

– Имаме проблем! – заяви шефът му.

– Какъв проблем?

– Вече не сме сами на нашия пуст остров.

Тялото на Янко се стегна.

– Кой е? Някой, когото можем да си позволим да оставим на мира, като онези бракониери на тюлени, които слязоха на брега миналата година?

– Не – отговори Теро. – Те са във вътрешността на острова и се движат със снегомобили. Навярно са ги ­пренесли до ледника по въздуха. Това означава, че са военни.

– Какво искате да направя?

– Приготви ховъркрафтите и иди да се разправиш с тях.