Клайв Къслър - Часът нула

– Тръгвам! – каза Янко.

Затвори и се спогледа с надзирателя.

– Това е краят, нали?

– Не е задължително – отвърна Янко. – Но още отначало знаехме, че няма да продължи вечно. Може би ще е най-добре да подготвиш последната доставка. Ако всичко пропадне, ще ни е необходимо богатство, което можем да носим.

Ледникът „Стивънсън”, остров Хърд

Групата снегомобили предпазливо прекоси заледената местност. Тежките облаци, неспирният сняг и поривистият вятър правеха релефа напълно неразличим. Придвижването в тези условия и по непознат терен беше трудно.

На два пъти водещият снегомобил заседна в по-дълбок и по-мек сняг и трябваше да го издърпват. В един момент наклонът стана прекалено стръмен за безопасно минаване на превозните средства и трябваше да се върнат и да потърсят друг маршрут.

На едно по-заслонено място Григорович извади карта и започна да я разглежда, а Кърт вдигна очилата на главата си и се обърна към Хейли:

– Добре ли си?

– Замръзвам – отвърна тя. – Не усещам пръстите на краката си.

Вдигна очилата си и Кърт видя, че бузите й бяха разранени от вятъра, устните й – посинели, а кичурите руса коса, които се бяха изплъзнали изпод шапката й, бяха пок­рити с лед.

Той се смъкна от седалката.

– Докато сме тук, трябва да се поразтъпчем. Да ­помогнем на кръвта да се пораздвижи.

Хейли се съгласи и Кърт й помогна да слезе от машината.

– Къде отивате? – попита един от руснаците.

– Да се поразходим – отговори Кърт. – Денят е толкова хубав.

– Не се отдалечавайте.

Кърт се замисли. Виелицата щеше да им осигури добро прикритие, ако се опитат да избягат, но нямаше смисъл, защото нямаше къде да отидат.

Той направи няколко крачки и посочи към склона.

– Кажи на комисаря, че се качвам горе, за да видя какво ни предстои. Няма да се бавя.

С тези думи той хвана Хейли за ръка и двамата поеха нагоре. Усилието от катеренето по хълм през дълбок до колене сняг на хиляда метра надморска височина бе достатъчно, за да накара сърцето му да започне да изтласква кръвта както трябва. Когато изминаха половината път до върха, му се стори, че е запалил някаква пещ вътре в себе си. Дори лицето му започна да се зачервява.

– По-добре ли си? – попита той.

– Стоплям се, да – потвърди и Хейли. – Как мислиш, дали горе ще има ски-станция?

– Съмнявам се – разочарова я Кърт. – Но в случай че…

Така и не довърши изречението, защото през писъка на вятъра се дочу странен шум – пронизителен вой, почти като двигател на малък джет. Звукът заглъхна, а после се чу отново.

Кърт се огледа наоколо и видя, че билото, към което вървяха, има форма на груб полукръг-полукупа, почти идеална за долавяне на далечни звуци.

Когато звукът се разнесе пак, той огледа леденото поле. Падащият сняг му пречеше да вижда ясно. Той дръп­на оранжевите очила на очите си, за да има по-силен ­контраст. Само след секунда мярна движение – група малки превозни средства, които се приближаваха към тях.

– Хюстън, имаме проблем!

– Какво има?

– Беда.

Кърт сграбчи Хейли за ръката и двамата заслизаха надолу. Подскачаха и се плъзгаха по стръмните части, за да слязат колкото се може по-бързо. Стигнаха до подножието и едва не се изтърколиха насред групата.

– Някой идва! – викна Кърт.

– Откъде? – попита Григорович.

– От другата страна на хребета.

– Пеша?

– Не – отговори Кърт, – мисля, че са с ховъркрафт.

Само след секунди пронизителният вой отекна ясно над заледената земя.

– Тръгвайте! – нареди Григорович.

Почти веднага двигателите на снегомобилите вече бръмчаха. Групата ховъркрафти изплува от снежната мъгла като отмъстителни призраци.

Кърт и Хейли се метнаха на машината си.

– Дръж се! – викна Кърт, завъртя стартера и запали двигателя.

Тя се вкопчи в него. Снегомобилът се люшна напред. Останалите от групата се разпръснаха в различни посоки като стадо газели, подгонени от лъвове. Тактиката беше непланирана, но се оказа ефикасна. Снегомобилите бяха шест, а ховъркрафтите – само четири. Не можеха да прос­ледят всички.

Докато се носеха надолу по хълма и заобикаляха една пряспа, Кърт хвърли поглед през рамо покрай Хейли. За нещастие едно от елегантните возила, които ги преследваха, се приближаваше бързо към тях.

– Дръж се! – изкрещя той. – Играта ще загрубее!

Обърна се напред, натисна докрай газта и закриволичи из снежното поле. Ако на острова имаше гора, щеше да подкара право към нея, но на остров Хърд нямаше дървета – факт, който не предвещаваше нищо добро за намиране на скривалище.