Клайв Къслър - Часът нула

– ХРД – обясни Джо. – Харпун с ракетен двигател. Можеш да го изстреляш право в леда и да си спестиш свободното падане.

– Защо са ти го дали?

– Никой не иска да го носи – отговори Джо. – Главата е от волфрам и олово. Тежи цял тон.

– Поне ще ни спести време, ако се наложи да се качваме.

– А теб с какво те натовариха? – попита Джо.

– Експлозив С-4 и няколко детонатора. В случай че се наложи да си проправим път с взривове.

– Постарай се ти да не се взривиш – посъветва го Джо. – Като онзи път на Четвърти юли, когато купи всички ония римски свещи от стоките с намалени цени и…

Изстрел от „Калашников” прекъсна думите му.

Кърт се хвърли в снега и извади своя „Макаров”. Джо приклекна до него, като използваше снегомобила като прикритие.

Кърт огледа зоната, в която бяха кацнали, но не видя нападатели – само руснаци, които се оглеждаха също като тях.

Най-накрая се показа Григорович. Дулото на автомата в ръцете му димеше.

– Пилотите са мъртви – заяви той.

– Какво?! – не повярва на ушите си Киров. – Да не си откачил?

– Просто съм предпазлив – поправи го Григорович. – Чух ги какво си говорят. Смятаха да си тръгнат без нас. Да ни оставят тук и да се върнат на кораба, преди времето да им е попречило да го направят. Сега вече няма да стане.

Командосите пристъпиха нервно от крак на крак. Григорович впери поглед в Киров.

– Може би и ти си смятал да тръгнеш с тях? – обърна се той към съперника си. – Да ме застреляш в гръб и да избягаш у дома като страхливец.

– Не – отрече Киров.

– Но можеш да пилотираш, нали? – уточни Григорович. – Така пише в досието ти.

– Да, но…

Григорович го гръмна, преди да е довършил изречението. Киров се просна по гръб и белият сняг под него се обагри в червено.

– Грешен отговор – измърмори Кърт на Джо.

– Ако ме попита, знам какво да отговоря – увери го Джо.

Руските командоси изглеждаха шокирани.

– И как ще се махнем оттук след края на задачата? – попита един от тях.

– Аз ще ви изведа – отговори Григорович. – Три години съм пилотирал бойни самолети в Афганистан. „Ми-17” и „Ми-24”. Тези тук не са кой знае колко по-различни.

– И очакваш, че всички ще се поберем на един? – попита друг командос.

Григорович кимна.

– Без оборудването ще има достатъчно място. Но никой няма да ходи никъде, преди да сме открили скривалището на Теро и да сме сложили бомбата.

Напрежението между руснаците можеше да се реже с нож. Но Григорович беше овладял ситуацията така решително, че на всички стана ясно, че нямат избор. Особено ако искаха отново да видят домовете си. Всъщност нещата се бяха развили така, че им се налагаше да пазят Григорович с цената на живота си.

Командосите започнаха да приготвят оръжията си.

– Голям късмет извадихме – измърмори Джо. – Озовах­ме се в центъра на болшевишка революция.

– По-скоро сред екипажа на Кортес, когато изгорил корабите си в пристанището на Веракрус – отговори Кърт, – за да попречи на хората си да напуснат Мексико.

– Този тип е много наблюдателен.

– Рано или късно ще пропусне нещо – каза Кърт. – Каквото и да правиш, не му казвай, че си пилот.

Джо кимна и Кърт закрачи сред снежната вихрушка към мястото, където стоеше Хейли.

– Всичко е наред – каза той.

– Не! – сряза го остро тя. – Не е наред! Сигурна съм, че отсега нататък никога нищо няма да бъде наред!

Кърт се качи на снегомобила. Хейли го последва. Обви ръце около кръста му и той усети, че трепери. Не беше от студа.

Кърт не можеше нито да каже, нито да направи нещо, за да заличи това, което бе видяла току-що. Нещо повече, беше сигурен, че това няма да е последното кръвопролитие, на което ще станат свидетели в близките часове.

Григорович махна с ръка и командосът, който беше най-отпред, включи двигателя и потегли. Кърт надяна оранжеви очила, докато Джо поемаше след водещия снегомобил.

Секунда по-късно дойде ред на Кърт. Той включи двигателя, набра скорост и тръгна след руснаците, като се движеше по техните следи. Григорович остана последен – не искаше да изпусне никого от поглед.

Според картата им предстоеше единайсеткилометрово пътуване в подножието на Биг Бен, а после спускане от седемдесет метра по един склон. Оттам оставаха три километра пеша през осеяно с пукнатини ледено поле. Прекосяха ли го веднъж, щяха да стигнат до края на ледника „Уинстън”, да потърсят люковете и с експлозиви да си пробият път в крепостта на Теро.

„Планът е съвсем прост – помисли си Кърт, – само около милион неща могат да се объркат.” Но с малко късмет привечер щяха да са в бърлогата на лъва и щяха да разполагат поне с десет часа.