Клайв Къслър - Часът нула

– Мисля, че знам кой е информаторът – каза тя. – Това е синът на Теро, Джордж.

– Синът на Теро?

Хейли кимна.

– Какво те кара да мислиш така?

– Почеркът прилича на неговия – отговори тя. – А в първото писмо информаторът пишеше, че действа „воден от съвестта си”. Повечето хора казват, че действат „по съвест”, но Джордж винаги използваше другия израз. Понякога дори настояваше, че той бил съвестта на баща си. Понякога успяваше да го убеди да не върши определени неща или да не побеснява от някое непредвидено събитие.

– Мислех, че е мъртъв.

– И аз така мислех – отвърна Хейли. – Но всички си мислехме, че и Теро е мъртъв, нали?

Кърт кимна.

– След експлозията не остана почти нищо – продължи Хейли. – Имаше погребения, но с празни ковчези, знаеше ли това?

– Значи щом Теро е оцелял, е възможно и децата му да са оцелели – довърши Кърт. – Но защо не си го казала на никого?

– Не бях сигурна – обясни тя. – Когато успях да се убедя, че е възможно да е Джордж, вече бяха разкрили и убили първите двама куриери. На този етап беше пределно ясно, че от АССР изтича информация. Уплаших се, че всяка информация, която предам на Брадшоу, може да стигне до Теро, затова си замълчах. Помислих си, че ако съм права и Джордж е оцелял след експлозията на Ягишири, не искам да бъде убит, задето се опитва да спре баща си.

– Мисля, че решението ти е било мъдро – каза Кърт. – Наистина ли смяташ, че може да е той?

– Той беше добър човек – настоя тя. – Не искаше да ходи в Япония. Не искаше да продължава с експериментите, но реши, че ако не отиде, няма да има кой да обуздава баща му.

– Затова ли така постоянстваш в усилията си? Смяташ, че му дължиш нещо?

– А не му ли дължа?

– Не съм аз човекът, който може да ти отговори – каза Кърт.

– Ако успеем да влезем вътре и да го намерим – продължи Хейли, – той може би ще ни помогне.

– Може би – съгласи се сдържано Кърт.

Нови вихри разтърсиха хеликоптера и Хейли се вкопчи в ръката на Кърт. Той я погали успокоително, а после стана и отиде до пилотската кабина. Когато подаде глава вътре, видя, че Григорович и пилотът гледат навън. Усети, че летателната машина забавя скоростта си.

– Пристигнахме ли?

– Почти – отговори Григорович.

Кърт се взря през предното стъкло. Не видя нищо освен бели облаци и сняг, който се сипеше покрай тях. Предположи, че с очилата навярно се вижда по-добре, вероятно заради лазерните далекомери и инфрачервените капсули, които бе видял на носа на хеликоптера.

– Надявам се, че сте включили оборудването за предпазване от обледяване – добави Кърт.

Вятърът блъскаше странично спускащия се хеликоптер. Металическият глас на един от уредите съобщаваше на руски колко разстояние остава до земята. За миг Кърт мерна другия хеликоптер – беше се устремил напред и нагоре, преди отново да изчезне сред вихрушка от облаци и сняг.

Отново ги разтърси турбуленция, която заплашваше да преобърне хеликоптера.

– От Биг Бен идва снижаващо се въздушно течение – съобщи пилотът, докато се бореше да удържи машината.

Най-накрая слязоха под облаците и Кърт видя, че се намират само на петнайсетина метра над земята. Другият хеликоптер беше отдясно пред тях и се плъзгаше над заснежения терен. Без очила беше трудно да се каже къде свършва небето и къде започва земята. Всичко беше бяло. Но и двата хеликоптера намалиха и започнаха маневри за приземяване.

Около тях засвири вихрушка, предизвикана от низходящия поток на роторите, и отново ги избута настрани, преди колелата най-после да докоснат земята и да потънат в снега.

Кърт рядко бе изпитвал такава голяма радост при стъпване на твърда земя.

Пет минути по-късно, след бърз оглед на околността, за да се уверят, че не са ги забелязали, всички слязоха от хеликоптерите. Разтовариха шест снегомобила, катераческото оборудване и куфарчето бомба.

Събраха се на едно по-заслонено място, но вятърът все още плющеше от билото и духаше снега странично към тях. Кърт се зачуди колко още ще се влоши времето. Облаците закриваха почти целия Биг Бен.

Докато Григорович подсвиркваше на пилотите да дойдат, Кърт намери Джо, който завързваше за раницата си въже и нещо, което приличаше на острие на копие. Тръгна към него през вятъра, който не спираше да го блъска.

– За това пътуване дадоха ли ти отстъпка за редовен клиент? – провикна се той.

– Да – отговори Джо. – А на теб?

– Не се разписах – призна Кърт. – Надявам се никога вече да не летя с тази авиолиния, така че нямаше смисъл. – После посочи към копието. – Това какво е?