Клайв Къслър: Часът нула

– Не! – викна Панос.

Нямаше как да барикадира вратата и разполагаше със съвсем малко време преди да вдигнат тревога. Бързо взе решение – остави сухия костюм на пода и влезе във въздушния шлюз. Натисна един бутон, който затвори вът­решната врата, и започна да прикрепя коланите и кислородната бутилка.

Ушите му изпукаха, когато съскащ звук му подсказа, че въздушният шлюз е запечатан и се херметизира. Макар че налягането в базата беше два пъти по-голямо от нормалното атмосферно налягане, не беше достатъчно, за да попречи на водата да нахлува през открития басейн. Точно затова имаха нужда от въздушен шлюз.

Панос нахлузи шлема за гмуркане. Запечатването не беше кой знае колко лошо. Увери се, че въздухът стига до него, сложи си плавниците и се гмурна в блестящата червена вода.

Обгърна го тишина. Той заплува надолу, настрани от светлината, и бавно се потопи в мрака. Когато подмина ръба на подводната сграда, зарита с крака, за да изплува нагоре. Или поне си мислеше, че плува нагоре.

Намираше се на сто метра под водата – толкова ­дълбоко, че нямаше никаква светлина. Панос бързо загуби ориентация. Зави му се свят, започна да изпитва чувство, че тялото му прави салта, макар че бе съвсем неподвижен.

Включи фенерчето, но това не му помогна. Червената вода не му подсказваше нищо. Започна да изпада в паника – знаеше, че хората от станцията скоро ще се втурнат след него.

„Какво направих?”

Издиша облак мехурчета и случайно забеляза в каква посока се отдалечават. Струваше му се, че се движат косо, но рационалната част от мозъка му знаеше, че не е така. Мехурчетата можеха да се движат единствено нагоре. Законите на природата не можеха да бъдат променени или излъгани така, както чувството му за ориентация.

Насили ума си да пренебрегне това, което му шепнеше вътрешният глас, и пое след мехурчетата. Стори му че, че плува в бездната, че се носи към дъното на този огромен червен басейн на смъртта.

Продължи да плува. Равновесието му започна да се възвръща. Издиша още мехурчета и зарита още по-силно, плуваше с всички сили.

В бързината съвсем забрави за десетминутното предуп­реждение. Когато най-накрая приближи до повърхността, цялото тяло го болеше. Коленете, лактите и гърбът му сякаш се свиваха от спазми.

Въпреки болката Панос излезе на повърхността и за пръв път от месеци се взря във вечерното небе. Беше синьолилаво и той предположи, че е малко преди залез слънце.

Огледа се. От всички страни го обграждаха високи пясъчни стени. Никога досега не ги беше виждал. Дори не знаеше къде се намира. Всички пристигаха и заминаваха само след като приемеха приспивателно – заспиваха тук и се събуждаха на острова или обратното.

Въпреки болката в ставите Панос успя да извади компаса от джоба си. Заплува под ъгъл 075 градуса. Ужасното пулсиране в ставите се засили и скоро бе придружено от проблясъци на ослепителна светлина, които сякаш се стрелкаха през мозъка му.

Въпреки това той продължи да се бори. Най-накрая успя да изпълзи от водата и се озова на пясъчния бряг. Успя да измине няколко метра, преди да стигне до терасирана скална стена, не по-висока от три метра, макар да имаше чувството, че се е изправил пред планина.

Как да я изкачи? Не можеше. Не и в това състояние. Опита се да стане, но рухна на пясъка.

Чу приближаващи тичащи стъпки и разбра, че краят му наближава. Но ръцете, които го повдигнаха, бяха нежни и внимателни.

Видя лице, закрито от шарена кърпа.

– Излезе твърде бързо – каза човекът зад кърпата.

– Аз… трябваше – успя да изрече Панос. – Те… намериха ме.

– Намерили са те?!

– В шлюза… – потвърди Панос.

– Това означава, че ще дойдат тук.

Непознатият помагач сграбчи Панос и го повлече през хребета, без да проявява никаква снизходителност заради болката. Пренесе го до някакъв джип, метна го отзад и затръшна вратата.

Панос се сви като бебе в утробата на майка си, а спасителят му се качи отпред и завъртя ключа.

Двигателят изрева и джипът се понесе по неравния терен. Всяка подрусване предизвикваше нови вълни на болка. Панос имаше чувството, че тялото му едновременно се смазва и избухва отвътре.

– Умирам! – извика той.

– Не умираш! – отсече шофьорът. – Но ще се почувстваш още по-зле, преди да се оправиш. Използвай регулатора. Ще ти помогне.

Панос успя да пъхне регулатора отново в устата си. Захапа го и вдиша колкото можеше по-дълбоко, но дори и така през тялото му премина нова порция от спазми, докато джипът подскачаше по неравната земя.