Клайв Къслър - Часът нула

С наболата по бузите му сива четина и гънките плът, заслонили очите му, Девлин приличаше досущ на съсух­рен стар моряк, какъвто всъщност си беше. Той прецени развалящото се време, нарастващия натиск върху въжето и вълнението на морето и стигна до нерадостният извод, че са взели пагубно решение, като напуснаха ­пристанището. Щяха да са късметлии, ако оцелеят.

Девлин грабна корабния телефон точно когато влекачът се разлюля свирепо от поредния талаз. На другия край вдигна капитанът.

– Накъде сме се насочили? – изкрещя Девлин в слушалката.

– На юг – отговори капитанът.

– Няма смисъл – отговори Девлин. – Няма да издържим на тези странични удари. Трябва да завием по вълните.

– Не можем, Пади – възрази капитанът. – Това ще ни запрати право в устата на бурята.

Девлин се хвана за стойката на спасителната лодка, за да не падне, и видя как върху палубата се плисва вълна.

– Това е лудост – измърмори той. – Изобщо не трябваше да напускаме Таракан.

Таракан беше примитивното, почти затънтено пристанище, от което взеха „Вояджър”. Старият лайнер стоеше там от няколко години – докарали го за ремонт след някаква катастрофа, но няколко дни по-късно го изоставили, защото корабната компания фалирала.

По едно време го продали на мистериозен купувач, но по неизвестни причини „Вояджър” продължил да стои и да ръждясва в Таракан още три години. Вероятно заради проблеми около банкрута, както и разправии кой да плати за ремонта – така предполагаше Девлин.

Така или иначе, завариха кораба в окаяно състояние – покрит с ръжда от носа до кърмата и почти негоден за плаване. Набързо закърпените дупки около носа, причинени от сблъсък с товарен кораб, приличаха на назъбено Н.

Сега, попаднал в буря, която бързо ставаше все по-свирепа, „Вояджър” със сигурност щеше да потъне.

– Как е въжето? – попита капитанът.

Девлин погледна към дебелия буксир, който тръгваше от огромен винт на кърмата на влекача и стигаше до ­„Вояджър”. Въжето се натягаше и опъваше със сила, преди отново да се отпусне.

– Опънато е – каза Девлин. – Тази ръждясала кофа започва да се клати в ритъм с вълните. А освен това определено гази по-дълбоко. Трябва да кажем на инспектиращия екип да се върне при нас на борда.

Против волята на Девлин капитанът бе позволил трима мъже да останат на борда на круизния кораб, за да проверяват за течове. При тези условия това беше опасно, а освен това беше и загуба на време. Ако корабът започнеше да пропуска, не можеха да направят нищо, за да спрат теча. А ако започнеше да потъва – както Девлин си мис­леше, че е станало – трябваше да отсекат въжето и да оставят морето да го погълне, преди да е повлякъл „Джава Доун” със себе си. Но прерязването на това въже, когато на борда има трима души, би било най-близкото до убийство нещо, което Девлин бе извършвал някога.

Големият влекач си проби път напред и потъна в най-дълбоката бразда между две вълни, която Девлин бе видял от началото на бурята. Буксирът се опъна толкова силно, че направо засвири. От напрежението задният край на влекача се люшна назад и водата закипя около корпуса, докато витлата се съпротивляваха на натиска.

По времето, когато следващата вълна повдигна влекача, „Вояджър” навярно вече беше потънал в своя бразда, защото буксирното въже ги дърпаше надолу, извиваше се над облицовката от подсилена стомана на кърмовата греда и накланяше кърмата към водата.

Девлин вдигна бинокъла към очите си. Движението на вълните често изкривяваше видяното, но само донякъде. „Вояджър” определено газеше по-дълбоко от преди.

– Носът му потъва, капитане. Наклонява се леко вляво.

Капитанът се поколеба. Девлин знаеше защо – този курс на влекача щеше да им донесе цяло състояние, но не и ако загубеха кораба.

– Кажи им да се върнат! – изкрещя Девлин. – За бога, капитане, поне повикай хората обратно!

Най-после капитанът проговори:

– Викахме ги, Пади. Не отговарят. Нещо се е объркало.

Думите смразиха Девлин.

– Трябва да изпратим лодка.

– В тази буря? Опасно е!

Сякаш за да докаже правотата му, друга вълна ги удари и над фалшборда се плиснаха хиляди литри вода и заляха кърмовата палуба.

Здравият влекач не пострада и водата бързо се оттече, но само след секунди друга вълна го наводни още по-повече от първата.

Докато „Джава Доун” се бореше с вълните, Девлин погледна към „Вояджър”.

Круизният кораб определено потъваше. Или няколко люка се бяха пръснали, или някои от калпаво ремонтираните места бяха поддали.