Клайв Къслър: Часът нула

Капитанът навярно също го бе видял.

– Трябва да го оставим да потъне – каза той.

– Не, капитане!

– Трябва, Пади! Срежи въжето! Те имат лодка. Няма да им помогнем, ако потънем.

Върху палубата се плисна поредната вълна.

– За бога, капитане, имай милост!

– Отрежи въжето, Пади! Това е заповед!

Девлин знаеше, че капитанът е прав. Пусна слушалката и направи крачка към лоста за аварийно срязване.

Корабът се разклати силно, когато поредния талаз заля кърмата и се плисна право към Пади. Удари го като вълна на плажа, събори го и го повлече.

Най-накрая Девлин успя да се надигне и за миг ­зърна, че буксирът изчезва във водата. През дъжда и пяната видя, че едната половина на круизния кораб е под водата. Потъваше бързо, беше се устремил към бездната и щеше да повлече със себе си и влекача. Задната част на кърмата вече беше силно наклонена.

– Пади!

Викът дойде от увисналата слушалка, но Девлин нямаше нужда от подканяне. Надигна се, грабна дръжката за аварийно срязване и я натисна с всичка сила.

Над кораба нещо шумно изпращя. Огромното буксирно въже щракна, освободи се и изплющя през палубата като набиращ скорост питон. Влекачът се люшна напред и нагоре и инерцията запрати Девлин към стойката на спасителната лодка, която разцепи устната му и насини окото му.

За миг той остана зашеметен, но после се съвзе и се обърна. Старият лайнер се плъзгаше под вълните под лек, почти недоловим ъгъл. След секунди вече го нямаше. Хората, които оставиха на борда, почти със сигурност бяха мъртви.

Но „Джава Доун” беше свободен.

Девлин грабна телефона.

– Върнете ни! – нареди той. – Може да са скочили зад борда.

Палубата завибрира от неистовото усилие на руля и витлата. Влекачът започна остро и опасно обръщане. В края на маневрата Девлин беше на носа.

Беше почти тъмно. Над черното море небето блестеше в сребристо. Всичко наоколо бе лишено от цвят, сякаш се намираха в чернобял филм.

Девлин впери поглед напред. Не видя нищо.

Прожекторите на влекача се плъзнаха над водата. Несъмнено всички на борда се мъчеха да открият хората, точно както се опитваше и самият Девлин. Но без резултат.

„Джава Доун” щеше да прекара следващите осемнайсет часа в напразно търсене на изчезналите си моряци.

Така и нямаше да ги открият в морето.

1„Яванска зора” – Б. пр.

2„Тихоокеански пътник” – Б. пр.

В наши дни

Себастиан Панос вървеше по тесния коридор подобно на улична котка по тъмна алея зад редица ресторанти. Коридорът беше влажен и усоен и приличаше на отходен канал. От тавана падаха едри капки конденз с такова пос­тоянство и честота, че Панос често се чудеше дали отровните води, обгърнали подводната база, не се просмукват през стените и не убиват бавно всеки един от тях.

Все пак тук не беше толкова лошо, колкото на острова, където се вършеше основната работа. Същият онзи остров, в сърцето на който се издигаше печално известната кариера. В сравнение с онова място базата беше направо радост за очите. Въпреки това с течение на времето Панос бе обсебен от мисли за бягство.

Кипърски инженер от смесен гръцко-турски произход, навремето Панос бе подмамен в този подводен кошмар от обещанието за изряден договор и достатъчно пари, за да подсигури семейството си за цяло поколение напред. Единственото, което се изискваше от него, бяха три години от живота му и абсолютна секретност. Шест месеца след началото на работата му тук започна да усеща ­притеснение. А още преди края на първата година ­разбра, че е допуснал ужасна грешка.

Всичките му молби да го пуснат да си тръгне бяха отхвърлени. Всички канали за комуникация се проверяваха и често ги прекъсваха. И най-малкият протест водеше до заплахи. Ако не останеше и не довършеше работата си , нещо можеше да се случи на семейството му.

Когато наближи края на проекта, започнаха да насъскват Панос и другите инженери един срещу друг. Никой не знаеше на кого да вярва и от кого да се пази, затова се бояха един от друг, правеха каквото им кажат и една година им се струваше дълга като две.

През цялото това време Панос живееше като моряк, вербуван принудително във флота. Нямаше друг избор освен да изпълнява заповедите на работодателя си или да пожертва живота си, макар да беше сигурен, че рано или късно ще го убият. Проектът беше толкова секретен и зловещ, че когато приключеше, със сигурност нямаше да оставят живи свидетели.

„Никой не излиза жив оттук” – пошегува се веднъж негов колега и един ден по-късно изчезна, така че може би беше прав.