Клайв Къслър: Часът нула

Уотърсън се отдръпна от опасната зона.

Секунди по-късно през пещерата премина четвърта вълна и колоните пламнаха. Помежду им започнаха да светят и да прескачат искри. Пещерата се разтресе. От покрива се посипа дъжд от пръст и малки камъчета, който накара наблюдателите трескаво да потърсят прикритие.

Уотърсън зърна генерала – стоеше, окъпан в светлина, а на лицето му грееше маниакална усмивка. Двамата бяха разменили ролите си: сега Кортланд изглеждаше удовлетворен, докато Уотърсън започваше да се тревожи. Ученият се приближи до таблото, сложи очилата си и погледна уредите. Не намери никакви показания за вибрирането.

Преди да успее да определи каквото и да било, помещението се разтърси от пета вълна. Вибрирането и изкуствените светкавици станаха толкова силни, че дори генералът сякаш осъзна, че нещо не е наред.

– Какво става?

Уотърсън едва го чу, но и той самият се питаше същото. Стрелките на уредите за измерване на енергията – допреди секунди почти заспали – сега се приближаваха до червената линия.

Настъпи кратко затишие, което отстъпи пред шеста звукова вълна и стрелките изхвърчаха извън скáлите. Земята се тресеше страховито. Над главите им се посипаха камъни. Огромна пукнатина плъзна през укрепената с бетон стена на пещерата. Уотърсън се вкопчи в таблото, за да не падне.

– Какво става!? – повторно попита генералът.

Уотърсън не беше сигурен, но каквото и да ставаше, не беше добро.

– Махнете всички оттук! – изкрещя той. – Изведете ги – веднага!

Генералът посочи към подобния на клетка асансьор, който щеше да ги откара сто и трийсет метра по-нагоре, до повърхността. Групата се втурна към него като стадо паникьосани животни. Но земята затрепери още по-силно и отсрещната стена поддаде, преди да успеят да влязат в асансьора.

Върху бегълците се изсипаха хиляди тонове скала и бетон. Тези, които се оказаха прекалено близо, бяха смазани незабавно. Други успяха да изпълзят встрани в пос­ледния момент, преди подобният на скеле асансьор да се изкриви и да бъде пометен.

Уотърсън започна да се паникьосва. Ръцете му летяха напред-назад над контролното табло, щракаха превключ­ватели и измерваха показания. Вибрирането беше постоянно, звукът – оглушителен.

Кортланд го сграбчи за рамото.

– Изключи го!

Уотърсън не му обърна внимание. Опитваше се да разбере какво става.

– Чу ли ме!? – изкрещя генералът. – Изключи проклетото нещо!

– Изключено е! – викна Уотърсън и се отскубна от хватката на генерала.

– Какво!?

– Изключих го още след първата искра – обясни Уотърсън.

Последната вълна заглъхна, но ученият видя на контролното табло, че следващата вече набира сила. Стрелките изхвърчаха извън скáлата и лицето на Уотърсън побеля. Всяка от досегашните вълни беше по-силна от предишната. Боеше се да си представи каква енергия се задава сега.

– Тогава откъде идва енергията? – попита Кортланд.

– Отвсякъде – каза тихо Уотърсън. – От всичко около нас. Точно това трябваше да докаже този експеримент.

Пещерата отново се разтресе. Този път мълнията не се задържа само около колоните – тя заподскача из цялото помещение, заблъска се в стените, в тавана и в пода. В откритото пространство се разлетяха каменни късове и облаци прах.

Уотърсън стърчеше безпомощен сред виковете и паниката. Триумфалният му миг се превръщаше в абсолютна катастрофа. Над главата му се разнесе зловещо пращене.

Пещерата се тресеше толкова силно, че ученият и генералът едва успяваха да запазят равновесие. През тавана запълзя тъмна пукнатина, мина от стена до стена и после се разклони в различни посоки.

Целият таван рухна изведнъж и върху тях се изсипаха милиони тонове скала.

Смъртта настъпи мигновено и нито Уотърсън, нито генерал Кортланд някога щяха да узнаят истинския размер на катастрофата, която отприщиха, и абсолютното опустошение, което последвалото земетресение причини в милионния град Сан Франциско.

Декември, 2009 г.

Насред разразяващата се буря Патрик Девлин стоеше на кърмата на „Джава Доун” 1, океански влекач, свързан с дебело въже с ръждясалия круизен кораб, познат като „Пасифик Вояджър” 2.

Огромни вълни прииждаха косо към влекача и се блъскаха в корпуса със звук, подобен на изстрел от пушка. Дъж­дът падаше на диагонални пелени, макар че беше трудно човек да го различи от носената от вятъра пяна.

Заобиколен от оборудване за влачене и товарене, включително петнайсетметров товароподемен кран и набор от мощни лебедки, Девлин определено изглеждаше дребен. В действителност бе висок почти метър и осемдесет, с широки рамене, присвити заради студа.