Клайв Къслър: Часът нула

Преди време предложиха на Панос да доведе и семейството си. Не беше вярващ, но всеки ден горещо благодареше на бога, на съдбата или на слепия инстинкт, който го накара да откаже. Някои доведоха семействата си. Пос­ле ги виждаше на острова отчаяни и нещастни, зат­ворници повече дори от него. Знаеше, че не може да им има доверие. Те бяха от хората, които се контролираха най-лесно – имаха да губят нещо повече от живота си – живота на своите близки. Живееха като слуги, като роби, които издигат съвременна пирамида.

Ако не друго, Панос поне беше свободен да мисли за бягство, макар да не вярваше наистина, че ще успее. Поне не и преди да прочете бележката, която намери в шкафчето си.

Бележката беше първият от цяла поредица загадъчни контакти, установени от някакъв невидим ангел на милосърдието.

В началото Панос реши, че е клопка – малка проверка дали ще се хване на въдицата. Но вече бе стигнал до момента, в който това нямаше значение. Свободата го зовеше. Беше му все едно дали ще стигне до нея чрез бягство или чрез студената хватка на смъртта – и едното, и другото беше добре дошло.

Отговори на първата бележка и получи още. Пристигаха по странно време. Обещаваха да му осигурят помощ, ако реши да бяга, но при определени условия. Трябваше да предаде плановете за това ужасно оръжие на онези, които може би щяха да успеят да спрат лудия, който го създаваше. Бяха подготвили всичко за предаването. Панос трябваше да направи само едно – да стигне жив до мястото.

С тази цел в главата той продължи по мокрото мост­че и влезе в помещението за гмуркане. Беше късно – по това време тук не би трябвало да има никого. С ключа, който непознатата свръзка бе оставила в шкафчето му, Панос отвори вратата и влезе безшумно. Затвори вратата и включи лампата на едно бюро.

Помещението за гмуркане беше правоъгълно, широко шест метра и половина и дълго тринайсет. В центъра му стърчеше запечатан въздушен шлюз. През дебелото стъкло за наблюдение се виждаше кръгъл басейн с тъмна вода.

Панос включи светлините на басейна. Водата се освети и стана съвсем бистра, защото отровите, с които беше пълна, я правеха абсолютно стерилна. Но вместо в синьо, тюркоазено или зелено тя блестеше с червеникав оттенък – цвят, който навяваше мисълта за прозрачна кръв.

Панос пое дълбоко въздух. Всичко щеше да мине доб­ре. Сухият костюм щеше да го предпази от токсините – така поне се надяваше.

Погледна към дъската за писане. На нея бяха надраскани три числа: 3, 10 и 075. Точно както бе обещал, невидимият помагач бе минал оттук преди него.

Панос запомни числата, а после бързо ги изтри. Отиде до третото шкафче и го отвори. Вътре го очакваха сух костюм и кислородна бутилка. Безелът на часовника за гмуркане, който висеше до костюма, беше нагласен на десет минути. Толкова време щеше да му трябва, за да излезе на повърхността, ако се движи със скорост девет метра в минута – скорост, изчислена така, че да му помогне да избегне кесонната болест. Бяха му оставили и ръчен компас. Когато излезеше на повърхността, щеше да се отправи в направление 075 градуса. В тази посока щеше да намери помощ.

Единственото му оръжие беше нож за гмуркане – за всеки случай.

Панос сложи часовника на китката си и занесе бутилката до въздушния шлюз. Пъхна компаса в джоба и отново провери дали нещата, който беше обещал да вземе – схема на базата и преносим харддиск с данни – са на сигурно място в херметически затворен контейнер.

Пъхна ги обратно в ризата си, взе обемистия костюм и седна, за да го облече. Преди да успее да пъхне крак в крачола, от другия край на стаята долетя щракане.

Превъртане на ключ в ключалка.

Дръжката се завъртя и вратата се отвори. Влязоха две фигури, които си говореха.

За секунда никой от новодошлите не забеляза Панос. Когато го видяха, на лицата им се изписа не толкова гняв, колкото объркване и изненада. Панос знаеше, че ­бутилката ще го издаде.

Хвърли се към двамата мъже, преди да успеят да реагират, замахна с ножа към по-близкия и го прободе в рамото. Мъжът залитна, сграбчи Панос и го повлече към бюрото. Вторият скочи на гърба му и сключи ръка около врата му.

Панос се надигна и направи заднишком няколко крачки, докато двамата с нападателя не се блъснаха в бюрото и не паднаха на земята.

Движен от адреналина, Панос се изправи пръв. Заби коляно в лицето на мъжа, сграбчи лампата от бюрото и го удари по челото. Мъжът се свлече и не помръдна, но прободеният вече излизаше тичешком през вратата.