Клайв Къслър - Часът нула

Замаяното съзнание на Джо се върна към обширните ниви в Ню Мексико, край които бе израснал, и към иригационните машини с високо налягане, които съживяваха пустинята. Но някак, дори полузаспал, той знаеше, че не се намира в Ню Мексико.

Отвори очи и светът изплува пред него като размазано петно. Усети в устата си вкус на сол. Вдигна ръка и видя, че е почервеняла от кръв – кръв, която капеше от рана на челото му, течеше по носа му и падаше на устните му.

Зрението му започна да се прояснява и той осъзна, че се намира на шофьорското място в някакво превозно средство. В предното стъкло пред него се виждаше назъбена дупка. Предната част на автомобила бе наклонена надолу под остър ъгъл, сякаш се намираше в някоя канавка.

Макар че останалите симптоми отшумяваха, странният шум продължаваше. Дори стана още по-отчетлив – звучеше досущ като огромен вентилатор, който се върти на средна скорост.

До ушите на Джо достигнаха крясъци, които идваха ­някъде отвън.

– Тук! – каза някой.

– Донесете лост! – викна друг

Вратата до него се раздвижи. На ръба й се показаха пръсти и я открехнаха няколко инча. В процепа се появи лице.

– Добре ли си, мой човек? – попита мъж във военна униформа.

Джо вдигна ръка към раната на челото си.

– И по-добре съм бил.

– Чакай, ще те извадим.

Военният продължи да човърка нещо по извитата и изкорубена врата, заедно със свой колега, който бе донесъл лост. Сантиметър по сантиметър двамата успяха да отворят вратата.

Докато военните действаха, спомените на Джо се върнаха. Намираше се в Австралия. Допреди малко преследваше един ховъркрафт. Опита се да надникне покрай дупката в предното стъкло, за да потърси някаква следа от него, защото за миг си помисли, че може да са се ударили челно, но видя само мръсна вода в някакво полусухо дере, в което беше влязъл.

Вратата до него най-после се отвори и войниците внимателно го извадиха от потрошеното возило. Докато единият претърсваше джипа, другият изведе Джо от канавката и го поведе към жълтокафяв хеликоптер „Ен Ейч 90“ със знаците на австралийската армия.

Сега Джо разбра откъде идва странният шум. Роторите над голямата летателна машина все още се въртяха.

Мъж със сурово лице и черен костюм се приближи към него.

– Вие ли ни повикахте? – попита той. – По радиото на Брадшоу?

Джо кимна.

– Какво стана?

– Ония типове, които преследвах – започна Джо. – Хванахте ли ги? Бяха с ховъркрафт.

Мъжът вдигна вежди.

– Ховъркрафт?

– Знам, че звучи налудничаво – не се предаваше Джо, – но точно това караха. Боя се, че не мога да ви дам марка и модел.

Събеседникът му мрачно поклати глава.

– Каквото и да са карали, не сме ги открили. – После посочи към отворената врата на хеликоптера. – Трябва да ви дадем инструкции. Тази птица ще ви върне в Алис Спрингс.

– Ами Брадшоу? – попита Джо.

– Евакуираха го с медицинския хеликоптер преди трийсет минути.

– Преди трийсет минути?

Джо се огледа объркан. Струваше му се, че от обаждането му са изминали не повече от трийсет секунди. Дори ако извадеше няколкото минути, които бе прекарал в безсъзнание, помощта не можеше да е стигнала до Брадшоу толкова бързо.

Чак сега видя, че е почти тъмно. Докато гонеше онези, слънцето бе започнало да се спуска към хоризонта, но сега вече беше залязло. В потъмняващото небе светеше само бледо оранжево сияние.

Зад тях перките на хеликоптера започнаха да се въртят по-бързо, докато пилотът се подготвяше за излитане.

– Отне ни известно време да ви открием – обясни мъжът.

– Какво стана с Кърт?

– Кой?

– Кърт Остин.

– Това име не ми е познато – отговори мъжът. Хвана Джо под мишница и го побутна към вратата. – Моля ви, трябва да тръгваме.

Джо рязко се откъсна от ръцете му.

– Никъде няма да ходя, преди да ми кажете какво се е случило с приятеля ми! Той слезе долу в мината, за да спаси водолазите ви.

На лицето на чиновника се изписа странно изражение.

– Имаше експлозия – каза той. – Ако приятелят ви е оцелял, значи вълната го е изхвърлила на брега. Но сега край езерото няма никого другиго освен мъртвите.

Със свито сърце Джо се качи в хеликоптера и закопча колана. Докато летяха, нощта бавно, но сигурно завладяваше земята. Когато пристигнаха в австралийската военна база край Алис Спрингс, небето приличаше на парче черен плат, нашарено от най-ярките звезди, които Джо бе виждал някога.

Най-напред го заведоха в болничното крило. Един млад доктор го прегледа основно, най-вече за признаци на отравяне с химикали. След като му съобщи, че ще оцелее, си тръгна, за да влезе една още по-млада медицинска сестра. Тя закърпи раната на челото на Джо.