Клайв Къслър - Часът нула

След като свърши с това, заби в ръката му иглата на спринцовка.

– Ох!

– Тетанус и антибиотици – обясни сестрата.

– Добре – изсумтя Джо и започна да разтрива ръката си. – Но не трябваше ли първо да ме предупредите или да ми кажете, че няма да боли?

– Защо да ви лъжа? – попита тя. – Освен това си мис­лех, че янките сте корави хора.

– Имах тежък ден – оправда се Джо. – Като стана дума за янки, случайно тази вечер да сте лекували и други американци? Може би един, който е висок метър и осемдесет, със сребриста коса?

– Съжалявам! – отговори сестрата, докато прибираше нещата си. – Вие сте първият.

След като сестрата си тръгна, заведоха Джо в друга част на базата. Заприлича му на жилище с най-основни функции или може би на квартири за военнослужещи.

Военният, който го придружаваше, отвори врата към стая с две легла, бюро помежду им и голи стени. Помещението напомни на Джо на обща спалня. Дори си имаше съквартирант, който лежеше на едното легло с вдигнати крака.

Джо направи крачка напред, вратата зад гърба му хлопна и се чу изщракването на ключ в ключлката. В този момент от леглото се надигна Кърт Остин.

– Мамка му, радвам се да те видя! – промълви Джо. – Накараха ме да си помисля, че си се превърнал в част от купчината боклук на дъното на оная мина.

Кърт стана и притисна Джо в мечешката си прегръдка.

– И аз се боях, че с теб е станало нещо такова. Не очаквах да изплувам и да заваря Брадшоу да се препича на брега, без никой да се грижи за него. Боях се, че ония разбойници са те надвили.

– Реших, че състоянието му не позволява препускане с кола през пустошта – оправда се Джо.

Кърт го измери със странен поглед.

– Ако се съди по шевовете, гонитбата е приключила с извънредни дейности?

– Не – отговори Джо. – Не ги хванах. Но някак си се озовах в една канавка. Е, като се има предвид колко доб­ре се справях до този момент, мисля другата година да се запиша за участие в „Баха 1000”�.

– Човек не печели „Баха”, като катастрофира, Джо. Знаеш го, нали?

– Не съм катастрофирал, amigo , аз… – започна Джо и млъкна. – Добре де, май катастрофирах, но съм сигурен, че вината не беше моя.

Изненадваше се от факта, че споменът е толкова неясен. Напрегна мозъка си да си спомни.

– В един момент щях да се блъсна челно в тях… прос­ветна някаква искра, като отражение на слънчевата светлина в стъкло, а после… Може да съм завил настрани. Честно, не помня!

– Звучиш като Брадшоу – отбеляза Кърт.

– Между другото, как е той?

– Жив, благодарение на теб. Вкараха го в хирургията.

Джо се зарадва да го чуе.

– Намери ли долу твоя учен?

– Да, както и един водолаз от АССР. Намерих ги завързани за една бомба. Успяхме да се измъкнем, но станцията избухна.

– Те добре ли са?

– Доколкото знам, да – отговори Кърт. – За миг ги загубих, когато гръмна станцията. Когато ги намерих, и двамата бяха в безсъзнание. Но благодарение на хващачите, които ти сложи на предната част на бързоходката, успях да ги хвана и бавно да ги извадя на повърхността.

Джо се усмихна с гордост.

– Значи бързоходката се е представила отлично. Знаех си!

– Може и да имаш бъдеще в бизнеса с подводници – призна Кърт. – Е, разбира се, само ако можеш да се откажеш от мечтите си за кариера като мениджър средно ниво и офроуд състезания.

Джо се разсмя и седна на бюрото между двете легла. Почука с кокалчетата си по стената.

– И така, в затвор ли сме или ни държат тук за наша сигурност?

– Идея си нямам – отвърна Кърт. – И не знам в какво съм ни забъркал. Но ако изобщо ми позволят да говоря с някого, съм твърдо решен да разбера.

– Или пък – предложи Джо – просто се съгласи с моя план: можем да се престорим, че всичко е било една голяма грешка и да си се занимаваме със своите работи.

Бръчката, която се вряза в челото на Кърт, подсказа какво мисли за тази идея.

– И кое му е забавното на това? – попита начумерено той.

Джо познаваше Кърт толкова добре, че можеше да предскаже този отговор. Щом приятелят му забиеше зъби в някоя загадка, нямаше връщане назад – не и преди да открие това, което търси.

За нещастие през следващите няколко часа нямаше да получат никакви отговори. Всъщност никой не ги обезпокои чак до след полунощ, когато отключиха вратата и в стаята влязоха двама австралийски военни – военна полиция или каквото там имаха озитата на нейно място. Бяха в униформи. Един мъж и една жена.

– Господин Остин? – каза мъжът. – Моля, елате с мен.