Клайв Къслър - Часът нула

Кърт се изправи уморено. Джо направи същото.

– Вие не, господин Дзавала – обади се жената. – Вие оставате тук.

Джо се престори на много възмутен.

– Какво? Никой не иска да ме разпитва? Може пък да знам нещичко.

Кърт тръгна към вратата.

– Сигурен съм, че когато свършат с мен, ще те отведат за разпит. Не ме чакай, лягай си.

Мъжът остави Кърт да излезе пръв и после го последва по коридора.

Когато приятелят му изчезна от погледа му, Джо се облегна на стената със стоическо изражение. За негова изненада жената остана дори след като заключиха вратата.

Джо я огледа изпитателно. Беше хубавелка, въпреки липсата на грим и торбестата униформа. Мина му през ума, че може да е дошла, за да проведе подмолен разпит. Реши да я улесни и същевременно да се опита да разбере какво знае.

– Защо дойдохте, за да ме държите под око ли? – попита той.

Жената не отговори.

– Знаете ли – каза той, вече по-уверено, – у жените в униформа има нещо, което много ми харесва.

Все още никаква реакция. Ако й бяха възложили да го очарова, поведението на статуя нямаше да й помогне.

– Май не сте много дружелюбна с хората, а? – попита Джо. – Е, добре, какво мислите за… НЛО?

Жената и този път не проговори, но ъгълчетата на устата й се извиха в лека усмивка, която очевидно не успя да скрие. Джо й се усмихна в отговор. Ето че вече бележеше известен напредък.

Докато Джо се мъчеше да очарова пазачката си, Кърт направи разходка през, както му се стори, половината военна база. Подминаха болничното крило и продължиха, докато не стигнаха до дълъг коридор. В другия му край стояха двама мъже, вероятно военни полицаи.

– Третата врата вдясно – обърна се придружителят към Кърт.

Коридорът беше мрачен. Боята на стените се белеше. До стената бяха подредени купове оборудване, покрито с прашни брезенти. Примигваше флуоресцентно осветление. Приличаше на място, където може би държат оборудване за електрошокова терапия.

– Вие няма ли да дойдете?

Пазачът застана с ръце зад гърба и не отговори.

– Май няма.

Кърт си пое дълбоко въздух и тръгна бавно по коридора към третата врата. Натисна бравата и влезе в слабо осветена стая, пълна с оборудване като в интензивно отделение. В леглото отдясно – с тръбички за кислород в носа и интравенозна система в ръката – лежеше Сесил Брадшоу. Не изглеждаше добре.

Кърт затвори вратата.

Брадшоу обърна глава. Очите му бяха мрачни и хлътнали.

– Радвам се да те видя – каза Кърт. – За миг реших, че ще ме вържат за система за електрически шокове.

В ъгълчетата на очите на Брадшоу се появиха леки бръчици – най-близкото нещо до усмивка, на което беше способен в момента. Той се протегна към бутона, който контролираше болничното легло, но не можа да го стигне.

– Повдигни ме, става ли?

Кърт намери бутона, който повдигаше леглото, и го натисна. Задържа го така, докато Брадшоу почти седна.

За секунда на монитора просветна аларма, показваща, че пулсът на Брадшоу е паднал до петдесет-шейсет удара в минута, а кръвното му налягане е ниско.

– Така става, когато на човек му изтече половината кръв – каза Брадшоу. – След това цяла нощ я вливат обратно.

– Учудвам се, че изобщо ти е останала кръв – отбеляза Кърт.

– Аз съм безсърдечно копеле – заяви Брадшоу. – На такива като нас не им трябва много.

– Голям си късметлия.

– Накарах ги да спрат болкоуспокоявщите – призна шефът на АССР, – за да може умът ми да е бистър, докато говоря с теб. Първо, искам да ти благодаря, че си от ония идиоти, които не знаят кога да спрат. Аз, Хейли и Уигинс ти дължим живота си.

Кърт оцени признанието.

– Има един мач по ръгби, който много искам да гледам. Намери ми добри места, и сме квит.

Брадшоу се опита да се усмихне, но се разкашля.

– Онази нощ, след като се намеси пред Операта, едва не те помолих да ни помогнеш. Имах някакво предчувствие за теб. Но след като спомена за декомпресионната болест, успях да подредя парченцата от пъзела, затова не го направих. Оказа се, че съм ти направил услуга, иначе щеше да си с нас, когато ни нападнаха. И тогава всички щяхме да сме мъртви.

– Малка доза късмет – отбеляза Кърт.

– Така изглежда – съгласи се Брадшоу. – Надявам се, че там, откъдето е дошъл този късмет, има още. Нямам сила да увъртам, затова ще го кажа направо. Искам ти да оглавиш разследването.

Очите на Кърт се присвиха.

– Предположението ти се оказа вярно – обясни Брадшоу. – В отдела наистина има изтичане на информация. Не знам как е възможно, но това е единственото логично обяснение. Въпреки усилията ми някой, изглежда, знае какво ще направим още преди самите ние да го разберем. Досега всеки път са ни изпреварвали.