Клайв Къслър - Часът нула

Включи на скорост и натисна с всичка сила педала на газта. Гумите се завъртяха в едрозърнестия пясък и Джо запраши след бягащия ховъркрафт.

На стотици метри под водата в празната станция Кърт продължаваше да търси Хейли. Качи се още две нива ­нагоре и ги претърси колкото можеше по-бързо. Накрая се провря през най-горния люк. Озова се в нещо като контролна зала.

На пода в най-отдалечения ъгъл седяха две фигури със завързани ръце и запушени усти. Кърт се втурна към тях и дръпна парцала от устата на Хейли.

– Експлозиви! – изрече тя, без дори да каже „здрасти”. – Под таблото!

Кърт сряза въжетата, които стягаха ръцете й, подаде й ножа, а той се втурна към таблото и се пъхна отдолу. Намери блокчетата пластични експлозиви и таймера. На екрана мигаше: 01:07.

Кърт извади клещите от джоба си. В това време Хейли освободи другия пленник. Кърт тъкмо се канеше да среже една от жиците, когато двамата се втурнаха към него и застанаха по-близо, отколкото той би искал.

– Някой от вас разбира ли от експлозиви? – попита Кърт.

И двамата поклатиха глава.

– Трябва да се махнем оттук – изхриптя Хейли.

Таймерът показваше 00:59. Разполагаха с по-малко от минута. Кърт поклати глава.

– Няма да успеем.

Човекът от АССР посегна към таймера. Кърт го удари през ръката.

– Ако натиснеш грешния бутон, ще ни взривиш!

После му посочи най-отгоре на екрана, където светеше малък символ „заключено”. Трябваше да въведат код, за да спрат отброяването.

– Не можем просто да седим тук – каза мъжът.

– Четирийсет секунди – отбеляза Хейли.

Кърт огледа детонатора. Беше стандартен модел, а не играчка на някой специалист по изработване на бомби. Самият той бе използвал подобни устройства, за да ­разруши един-два кораба. При външна намеса детонаторът реагираше по възможно най-безобидния, вместо по най-разрушителния начин. Беше свързан с две жици, червена и синя.

– Трийсет секунди!

Човекът от АССР бутна Кърт и се опита да се приближи.

– Как се казваш? – попита Кърт.

– Уигинс.

– Дръпни се, Уигинс! – нареди му Кърт.

– Двайсет секунди! – обади се тревожно Хейли.

– И каква полза от това? – попита Уигинс.

– Ще се разкараш от личното ми пространство.

Двамата се поотдръпнаха малко, а Кърт отвори клещите за прерязване възможно най-широко.

– Десет секунди! – прошепна Хейли. – Девет… осем…

Кърт не я изчака да стигне до седем и преряза и двете жици колкото можеше по-рязко.

Нищо не се случи. Никакъв пожар, никаква експлозия, нищо. Таймерът спря на 00:00.

– Слава богу! – промълви Хейли.

Изглеждаше готова да припадне. Сложи ръце на раменете на Кърт и облегна чело на гърба му.

– Страхотна работа! – отбеляза Уигинс. – Брадшоу ли ви изпрати?

– Не точно – отвърна Кърт.

Преди да успее да обясни как е попаднал тук, конструкцията се разтърси от тътен, последван от няколко труса в бърза последователност. Звучеше като далечни гръмотевици. Подът леко се наклони и после отново застана хоризонтално. Цялата станция започна да се олюлява и да пращи като старо дърво под напора на силен вятър.

– Куполът! – викна Хейли. – И него се канеха да взривят.

Последва нова поредица от експлозии и този път ­ударната вълна се стовари със силата на ковашки чук. След това се чу късане на кабели. Само след секунди се разнесе скърцане и един силен трус ги запрати на пода.

Кърт си спомни, че куполът е над тях и е прикрепен към тяхната конструкция. Можеше само да си представи какво ще означава унищожаването му за разнебитената лаборатория. Звукът от плъзгане на метал върху метал и няколкото вадички вода, които плъзнаха през стаята, му дадоха отговор.

Джо летеше през пустошта. Джипът имаше големи гуми, мощен двигател и високо окачване, които го правеха една от най-добрите машини за офроуд в света, но не можеше да се сравняват с ховъркрафт при пресичане на неравен терен.

Джо трябваше да положи огромни усилия, за да овладее джипа, докато машината се люшкаше по неравната земя и тук и там покрай някой шубрак, който беше прекалено гъст, за да мине през него. Ховъркрафтът просто прелиташе над тях и продължаваше напред.

Джо изоставаше все повече и повече, докато не стигна до равен участък, който му напомни на солените плата в Юта. На равния терен скъси дистанция. В този момент индикаторът на радиостанцията най-накрая светна в зелено.

Джо я грабна и натисна бутона на говорителя.

– АССР, чувате ли ме? – попита той, защото смяташе, че отсреща са точно те. – Има ли някой там?