Клайв Къслър - Часът нула

Хората му бяха напълно съгласни. Удвоиха усилията си и само след секунди експертът по взривовете се измъкна изпод компютърното бюро.

– Готово!

– Добре – каза Янко. Експлозивите щяха да раздробят платките и паметта на компютрите, а пожарът, който щеше да последва, щеше да разтопи останките им до утайка. Накрая щеше да нахлуе водата. Дори и да допуснеха, че някой ще има способността и смелостта да извади останките изпод почти триста метра отровна вода, висококвалифицираните специалисти на всички разузнавателни служби по света нямаше да са в състояние да извлекат от откритото никаква информация.

Това означаваше, че им остава само още една задача.

Янко се обърна и насочи пушката си към две фигури, седящи на пода със запушени усти – мъж и жена. Ръцете и на двамата бяха вързани зад гърба.

Мъжът беше или полицай, или военен. Човек със силна воля. Той впери поглед в Янко, сякаш го предизвикваше да ги застреля. Жената беше различна. Беше хубава, със златисторуса коса и в очите й се четеше страх. Янко реши да застреля първо нея и да я избави от мъките. Вдигна оръжието.

– Да не си полудял?! – викна внезапно техникът.

Янко го стрелна с гневен поглед.

– Включихме кислорода на максимална мощност – обясни по-спокойно мъжът. – И отворихме резервоарите с ацетилен. В момента цялата станция се пълни с възпламеним газ. Ако дръпнеш спусъка, всичко ще избухне. Ако искаш да ги убиеш, използвай нож.

Янко свали пушката и погледна към пленниците. Дали разбираха каква съдба ги очаква? Нямаше значение. Така или иначе, щяха да умрат от експлозията и пожара само след няколко минути.

– Нагласете таймера! – нареди Янко. – Махаме се оттук!

Янко видя как техникът наглася таймера на 10:00 и натиска „НАЧАЛО”. Часовникът цъкна, на екрана се появи 09:59 и започна да отброява времето отзад напред. Без да поглежда назад, Янко се обърна и тръгна към главната стълба. Подводницата ги очакваше.

Джо стоеше на брега и обмисляше различни варианти. Макар и да не се съмняваше, че Кърт все някога ще се върне, Брадшоу имаше нужда от помощ сега и Джо нямаше намерение да стои и да чака приятеля си. Също както нямаше желание да преплува почти цял километър в токсичното езеро, за да прибере камиона-амфибия.

Мисълта му отново се насочи към джиповете, ­останали без акумулатори. В тях имаше зарядни. Ако успее да включи някое от тях, може да захрани радиостанциите и да повика помощ. Щяха да дойдат поне няколко хеликоптера – един, за да транспортира тежко ранения шеф на АССР до болницата, и още два-три с военни или екипи от специални части, за да обкръжат и отцепят езерото.

Пътят до Алис Спрингс беше два часа с кола, но по въздуха човек можеше да стигне там за около трийсет минути. За Брадшоу това беше разликата между живота и смъртта.

– Не мога да разбера защо тези джипове не вървят в комплект с манивели – измърмори Джо и си помисли за колите от едно време.

Реши да опита да запали някоя от машините като я пусне по инерция. Двата джипа имаха ръчни скорости, а брегът се спускаше под наклон към водата. Това щеше да му помогне, но не беше сигурен дали машината ще успее да набере достатъчно скорост.

Приближи се до един от джиповете, изключи скоростния лост и запъна рамо във вратата. Натисна с всичка сила и успя да задвижи джипа. Пясъкът обаче беше мек и най-голямата скорост, която успя да постигне, беше тази на разхождащи се пенсионери. Джипът стигна до водата и Джо отстъпи назад.

Очакваше да види как предните колела се завъртат във водата и спират, но вместо това предната част на джипа се наклони и кабината започна да се пълни с вода. Само след секунди джипът пропадна и се скри под повърхността на водата. Последното нещо, което видя Джо, беше тегличът, който стърчеше от задната част на бронята като боен флаг на кърмата на потъващ кораб.

Джо погледна към Брадшоу. Австралиецът май беше в безсъзнание.

– И без това не беше добре да виждаш това – ­измърмори Джо и за миг застина озадачен на мястото си. Какво всъщност се беше случило току-що. После проумя. Като повечето открити мини, и тук бяха копали на тераси – стръмен наклон, после равен участък и пак отвесна стена. Целият бряг предсталяваше една широка тераса. Зад тях се простираше двайсетметрова, почти вертикална стена. Точно под ръба на водата навярно имаше друга такава стена, която свършваше в друга тераса.

Джо погледна към джиповете, които им оставаха, и в ума му се роди нов план. Той със сигурност щеше да струва на АССР поне още една машина, но ако Джо беше прав, щеше да запали другия джип.