Клайв Къслър - Часът нула

След около двайсетина секунди Кърт накара подводницата да опише широк кръг. Когато стигна на дълбочина двайсет и шест метра, водата около него заприлича на гъсто червено вино. След още шестнайсет метра придоби цвета на засъхнала кръв. Каквито и да бяха химични съединения в нея, едно беше ясно – изолираха светлината много успешно. Кърт продължи да се спуска надолу и в мътилката различи купола на странната кула.

Куполът беше гладък, но изглежда върху извитата му повърхност се бе утаил някакъв минерал – може би калций. Кърт нямше как да разбере в момента, но вещес­твото отразяваше повече светлина от водата, която го заобикаляше.

Докато преминаваше над купола, Кърт докосна ръчката на газта и изхвърли и последния баластен въздух. Бързоходката отново започна да потъва.

Кърт се загледа в тъмнината. Според картината, която видя преди малко на сонара, покривът на лабораторната конструкция се намираше на около двайсет и пет метра под височината на купола. Надяваше се покривът й да е покрит със същото вещество, за да го види, преди да се блъсне в него.

– Седемдесет – прочете той на глас цифрата, която показваше дълбокомерът. – Седемдесет и три.

Огледа бездната около себе си. Отвсякъде го обгръщаше мрак. Сякаш потъваше в черна дупка.

– Седемдесет и шест – каза тихо Кърт.

Ако дълбокомерът беше верен, след шест-седем метра трябваше да се блъсне в покрива на лабораторията. Засега обаче не виждаше нищо.

Натисна бутона и вкара в резервоарите малко въздух, като моторист, който се опитва да напомпи гумите до идеалното налягане. Чу се бързо изсъскване, последвно от второ. Спускането се забави.

Дълбокомерът скоро показа осемдесет метра, а Кърт все още не виждаше нищо. На осемдесет и два метра отново леко натисна помпата за въздух. А на осемдесет и три нервите му не издържаха.

Започна да натиска помпата, докато бързоходката достигна неутрална плаваемост във водата. Спускането спря и бързоходката увисна неподвижно.

Кърт плъзна палеца си напред и чукна по бутона за светлините. Натисна го достатъчно силно, за да изпрати малко захранване по веригата, но не достатъчно, за да ги включи напълно. Светлините проблеснаха мътно и отново угаснаха. По време на този кратък проблясък пред Кърт се разкри свят от неоновочервено. Корозиралият покрив на лабораторията се намираше на по-малко от метър под него.

– Поне съм на правилното място – измърмори той.

Ако тази грозна конструкция наистина беше лаборатория, трябваше да има вход. Независимо дали става дума за токсична или за обикновена вода, най-сигурното и безопасно място за изграждане на въздушен шлюз беше под конструкцията.

Кърт рискува отново да включи светлините за няколко секунди, видя къде свършва конструкцията и я заобиколи. Когато започна да се спуска надолу, различи около дъното на лабораторията меко сияние – светлина, която се процеждаше от въздушния шлюз.

– Който и да си, много мило от твоя страна да ми оставиш крушката светната – измърмори Кърт.

Точно в този миг бързоходката рязко се наклони вдяс­но и през водата премина странна вибрация.

Кърт веднага разбра какво се е случило. Беше се ударил в една от жиците, които придържаха купола и снопа от тръби. Силата на удара бе отхвърлила бързоходката встрани и я бе накарала да се завърти. Но по-лошото беше, че изпрати във водата вибрация със сила, равна на тази на дърпането на струна на гигантска китара. Шумът се блъсна в стените на езерото и се върна при Кърт като призрачно ехо.

Кърт изравни миниподводницата и се огледа за течове. Кабината изглеждаше здрава. Той въздъхна с облекчение и продължи да се спуска, като се надяваше да избегне други неприятности.

– Какъв беше този шум?

Въпросът беше зададен на Янко от един от хората му, който нервно поставяше блокче пластичен експлозив зад няколко компютърни сървъра.

– Не знам – призна Янко.

По време на престоя си в станцията беше чувал какви ли не скърцания и скрибуцания, особено когато техниците тестваха купола или черпеха енергия от него, но никога досега не беше чувал подобно странно ехо.

– Водата често изкривява звука – каза един от техниците.

Вярно беше, но Янко не бе единственият, който се чудеше дали конструкцията е безопасна. Нямаше нужда човек да е учен, за да си представи как киселините разяждат бавно металните стени.

– Кой знае какво са причинили химикалите за толкова години на купола – каза той. – Приключвай с експлозивите. Искам да се махна оттук и да взривя това нещо, преди да се е разтворило в тези киселинни води.