Клайв Къслър: Медуза

Добс видя лъч надежда. Въпреки дивашкия си външен вид, местният все пак беше брат китоловец.

– Хората ми са болни. Ще ни помогнете ли?

– Разбира се – отвърна местният. – Ние има добри лекарства. Вас вдигнем на крака. От Ню Бедфорд ли сте?

Добс кимна.

– Жалко! – отвърна островитянинът. – Мъже от Ню Бедфорд мен отвлекли. Аз скочил във вода. После се прибрал. – Мъжът се усмихна и разкри острите си зъби. – Няма лекарства. Ние гледа вас изгаря от болест.

Един тих глас пророни:

– Добре ли сте, капитане?

Кейлъб изплува от сенките и застана на палубата под светлината на факлите.

Очите на водача на островитяните се разшириха и той промълви една единствена дума.

– Атуа!

Капитанът знаеше няколко думи на местния език. „ Атуа” означаваше „зъл дух”. Добс повдигна вежди и рече с мъка:

– Да. Това е моят атуа . Правете каквото ви каже, иначе ще прокълне теб и всички на твоя остров.

Кейлъб веднага се ориентира в ситуацията и реши да подкрепи думите на капитана.

Той вдигна ръце високо над главата си за по-голям драматизъм и каза:

– Свалете оръжията, ако не искате да използвам своите сили!

Водачът на островитяните каза нещо на своя език и останалите мъже пуснаха оръжията си на палубата.

– Ти каза, че можеш да победиш изгарящата болест, че имате лекарство. Помогни на хората ми, иначе атуа ще се ядоса.

Островитянинът очевидно се колебаеше, но съмненията му се изпариха мигновено, щом Кейлъб свали шапката си и коприненобялата му коса се развя на тропическия бриз. Островитянинът каза нещо на хората си.

Капитанът отново изгуби съзнание. Бълнуваше, мяташе се и сънуваше странни сънища, в единия от които усети нещо студено и влажно по тялото си, както и ужилване по гърдите. Когато отвори очи, вече беше ден, а моряците сновяха по палубата. Платната бяха опънати под ясното синьо небе, а носът пореше вълните. Високо сред перестите облаци се рееха бели птици.

Помощник-капитанът видя, че Добс се опитва да се изправи и му донесе кана с вода.

– По-добре ли сте, капитане?

– Aye 4 – пророни капитанът между две глътки.

Треската беше изчезнала, а стомахът му беше отново наред. Единственото, което го измъчваше, беше свирепия глад.

– Помогни ми да се изправя.

Капитанът се надигна на немощните си крака, подкрепян от своя помощник. Корабът беше в открито море, а от острова нямаше и следа.

– От колко време плаваме?

– От пет часа – отвърна помощникът. – Това е истинско чудо. Мъжете се оправиха от треската и обривите изчезнаха. Готвачът им приготви супа и щом се нахраниха, изкараха кораба в открито море.

Капитанът усети сърбеж по гърдите и разтвори ризата си. Обривът беше изчезнал. На мястото му имаше само едно малко червено петънце и възпален кръг на няколко сантиметра над пъпа.

– Ами островитяните? – попита Добс.

– Островитяни? Не сме виждали никакви островитяни.

Добс поклати глава. Дали всичко това не е било сън? Той нареди на помощник-капитана да доведе Кейлъб. Новакът се появи на квартердека. Носеше сламена шапка, за да пази бялата си кожа от слънчевите лъчи. Върху бледото му набръчкано лице се изписа усмивка, щом видя, че капитанът се е оправил.

– Какво стана снощи? – попита го Добс.

Кейлъб разказа, че след като капитанът изгубил съзнание, местните напуснали кораба, а после се върнали с дървени кофи, от които струяла бледа синя светлина. Островитяните минавали от моряк на моряк, но той не видял какво правят. После слезли от кораба. Не след дълго мъжете започнали да се събуждат. Капитанът помоли Кейлъб да го придружи до каютата. Седна зад писалишето и отвори бордовия дневник.

„Много странно” – започна капитанът. Въпреки че ръцете му все още трепереха, той описа всяка подробност, както си я спомняше. После се взря с копнеж в миниатюрния портрет на красивата си млада жена и приключи с едно единствено изречение: „ Прибираме се”!

Феърхевън, Масачузетс, 1878 г.

Огромната френска къща с мансарда на последния етаж, наричана от местните „Къщата на духовете”, се извисяваше встрани от една закътана уличка зад стена от грамадни букове с тъмни листа. От двете страни на алеята към къщата стояха сякаш на пост избелели челюсти от кашалоти, поставени изправени, така че да образуват нещо като готическа арка.

В един топъл октомврийски ден под арката от китови кости стояха две момчета и събираха смелост да изтичат по алеята и да надникнат през прозорците на къщата. Нито едно от двете не се осмеляваше да направи първата крачка. Двете деца все още спореха кой да тръгне пръв, когато карета, теглена от лъскав черен кон, спря пред портата.