Клайв Къслър: Медуза

На капрата седеше едър мъж. Страховитият му външен вид не можеше да бъде скрит от скъпия кафеникав костюм и контешкото бомбе, които носеше. Грубите черти на лицето му се дължаха на твърдите кокалчета на съперниците му в платените боеве, с които си изкарваше хляба преди години. Времето не бе пощадило нито безформения му нос, нито приличните на карфиол уши и почти скритите от белезите очи.

Мъжът се наведе над юздите и погледна момчетата отвисоко.

– Какво дирите тук, младежи? – изръмжа той като стар питбул, на какъвто всъщност приличаше. – Предполагам, че не сте дошли с добро.

– Нищо – отвърна плахо едното момче, без да посмее да вдигне очи.

– Наистина ли? – попита подигравателно мъжът. – Е, на ваше място не бих се мотал тук. В тази къща живее зъл призрак.

– Видя ли? – каза другото момче. – Казах ти!

– Послушай приятеля си. Призракът е висок два метра, а ръцете му са като вили – каза мъжът с тайнствен глас. – Ноктите му могат да разрежат момченца като вас наполовина, само за да изсмуче вътрешностите ви. – Мъжът махна с камшика към къщата, а долната му челюст увисна от престорен ужас. – Той идва! Боже мой, той идва! Бягайте! Спасявайте се!

Момчетата побягнаха като подплашени зайци, а мъжът се разсмя на глас. После дръпна юздите и каретата изтрополя под портала от китови кости. Мъжът върза коня пред голямата къща, която приличаше на огромна сватбена торта с червена и жълта глазура. Тихото му кискане се чуваше, докато изкачваше стъпалата към верандата. Той спря пред вратата и удари по нея с месинговото чукче с формата на китова опашка.

Дочуха се стъпки. Един мъж отвори вратата и по бледото му лице пробегна усмивка.

– Стратър, каква прекрасна изненада – каза Кейлъб Най.

– И аз се радвам да те видя, Кейлъб. Отдавна мислех да намина, но нали знаеш как е...

– Разбира се – отвърна Кейлъб и се отдръпна, за да направи място на госта си да влезе. – Влизай, влизай!

През годините кожата на Кейлъб бе станала още по-бяла. Възрастта беше добавила бръчки върху лицето му, което и без това приличаше на пергамент, но въпреки преждевременното състаряване, той все още не беше изгубил младежката си усмивка и миловидна си енергичност, с която бе спечелил симпатиите на китоловците от екипажа.

Кейлъб поведе госта си към просторна библиотека, чиито стени от пода до тавана бяха покрити с рафтове с книги за китоловството. На малкото празни места висяха огромни, цветни плакати с един и същ мотив – мъж, попаднал в челюстите на кашалот.

Стратър се загледа в един особен зловещ плакат. Художникът не беше пестил червената боя, за да изобрази кръвта стичаща се от раните на животното и обагряща водата наоколо.

– Събрахме доста пари от това представление във Филаделфия.

Кейлъб кимна.

– Вечер след вечер непродадени оставаха само билети за правостоящи... И всичко това благодарение на твоя талант.

– Представлението щеше да е пълен провал без звезда като теб – отвърна Стратър.

– А благодарение на теб имам тази къща и всичко, което притежавам – добави Кейлъб.

Стратър пусна една беззъба усмивка.

– Ако има нещо, в което наистина съм добър, то това е да правя представления. В момента, в който те видях, разбрах че можем да се прославим и да станем богати.

Партньорството между двамата мъже започна няколко нощи след като корабът „Принцес” акостира в Ню Бедфорд. Бъчвите с китово масло бяха разтоварени, а собствениците изчислиха печалбите и разпределиха заплатите. Моряците от екипажа, които нямаха съпруги или любими, при които да се приберат, тръгнаха на шумни групи към крайбрежните барове, които с нетърпение очакваха китоловците, за да ги освободят от тежестта на заработените им с тежък труд пари.

Кейлъб остана на кораба. Там го намери капитанът, когато се върна на „Принцес”, за да му донесе заплатата и да го попита дали мисли да се прибере в семейната ферма.

– Не и в този вид – отвърна Кейлъб с тъжна усмивка.

Капитанът подаде на младежа жалката сума – цената за многомесечните му усилия в морето.

– Имаш разрешението ми да останеш на борда, докато корабът отново тръгне на път.

Като слизаше по рампата, капитанът внезапно почувства силен пристъп на тъга заради нещастния младеж на борда. Но щом стъпи на брега плановете за собственото му многообещаващо бъдеще изцяло обсебиха мисълта му.

Горе-долу по същото време Стратър размишляваше върху много по-мрачните перспективи пред себе си, седнал в един западнал бар на няколко преки от кораба. Късметът на бившия амбулантен търговец, който си изкарваше хляба по панаирите, се бе затрил нанякъде и Стратър бе почти разорен. Мъжът отпиваше вяло от халба светла бира, когато моряците от „Принцес” нахълтаха шумно в бара. Решимостта им да се напият бе съпоставима само с енергията, с която убиваха китове.