Клайв Къслър: Медуза

Огромната глава на кита се обърна към мъчителите му. Помощник-капитанът видя гневния блясък в очите му и разбра, че животното се готви да напада. Той извика на харпунджията да се дръпне назад. Двамата мъже си размениха местата, като се препъваха в гребла, крака и въжета. Всичко това щеше да изглежда доста комично, ако не беше сериозността на ситуацията.

Помощник-капитанът грабна копието – дълъг, дървен прът, завършващ с изключително остър връх с формата на лъжица – и се изправи на носа. Приличаше на матадор, готов да промуши разярен бик. Мъжът очакваше животното да се обърне настрани, за да може да използва острите зъби на долната си челюст като ги напада.

Харпунджията завъртя румпела. Китът и лодката се разминаха само на няколко метра. Животното понечи да се обърне, но беше твърде бавно и за момент показа незащитената си страна. Помощник-капитанът не се бави, а заби с всичка сила копието в кита и започна да върти дръжката му, докато върхът не влезе на два метра в плътта на животното и не прободе сърцето му. Мъжът извика на моряците да сменят посоката на лодката, но беше твърде късно. В предсмъртен гърч, китът се обърна и захапа лодката по средата.

Паникьосаните моряци се препъваха един в друг, опитвайки се да избягат от острите му зъби. Китът разтресе лодката както куче кокал. После челюстите му се разтвориха, лодката се плъзна във водата, животното се отдалечи, а огромната му опашка плесна във водата. Гейзер от кървава пяна бликна от ноздрата му.

– Право в целта! – провикна се един от моряците.

Копието бе изпълнило своята смъртоносна задача. Китът се мята още около минута, преди да изчезне под повърхността. След него остана само едно огромно алено петно.

Моряците зарязаха греблата и трескаво се заеха да запушват пробойните с парчета от дрехите си. Въпреки усилията им обаче лодката едва се крепеше на повърхността.

Не след дълго тялото на мъртвият кит изплува на повърхността.

– Браво, момчета! – изрева помощник-капитанът. – Видяхме му сметката! Още една такава риба и ще се отправим към Ню Бедфорд, за да купим шоколадови бонбони за любимите си. – Той посочи приближаващият се „Принцес”. – Погледнете, момчета, старецът идва да ни прибере и да ни сложи да спим. Виждам, че всички са добре.

– Не всички – извика харпунджията с тревожен глас. – Кейлъб го няма!

Корабът пусна котва близо до тях и капитанът изпрати резервната лодка да ги прибере. Моряците внимателно огледаха водите наоколо, но от Кейлъб нямаше и следа. Скоро прекратиха безплодното търсене в окървавената вода и се отправиха към кораба.

– Къде е новакът? – попита капитанът, когато мокрият до кости екипаж се качи на борда на „Принцес”.

– Клетото момче падна зад борда, когато китът ни нападна – поклати глава един от моряците.

Очите на капитана потъмняха. Но смъртта е близък спътник на китоловците и Добс побърза да се заеме с по-належащи задачи. Той нареди на моряците да издърпат тялото на кита и да го разположат успоредно на десния борд на кораба. С няколко куки, моряците умело завъртяха трупа на мъртвото животно, а после с въжета го изправиха вертикално. Отрязаха главата и започнаха да нарязват китовата мас. С голяма желязна кука извадиха вътрешностите на кита и ги проснаха на палубата, за да ги претърсят за амбра – ценна съставка за парфюми, която се отделяше в стомаха на китовете.

Нещо се движеше в огромния стомах на кита. Един от моряците предположи, че е гигантска сепия – любимата храна на кашалотите. Той извади острия си нож и разразя стомаха, но вместо пипала, отвътре се показа човешки крак. Морякът разтвори стените на стомаха. Пред удивените очи на моряците се показа мъж, свит като ембрион.. Двама моряци хванаха човека за глезените и издърпаха отпуснатото му тяло върху палубата. Главата на мъжа беше покрита с непрозрачна, лепкава слуз. Помощник-капитанът грабна едно ведро с вода и го плисна върху непознатия.

– Ама, това е Кейлъб! – извика той. – Новобранецът!

Устните на Кейлъб се помръднаха, но не се чу и звук.

Добс наблюдаваше отдалече извличането на китовата мас. Той се приближи и за момент се вторачи в Кейлъб. После нареди на моряците да го пренесат в неговата каюта. Сложиха младежа да легне на койката на капитана, свалиха изцапаните му със слуз дрехи и го завиха с одеяла.

– Господи, никога не съм виждал подобно нещо! – измърмори помощник-капитанът.

Красивият осемнайсетгодишен младеж се беше превърнал в побелял осемдесетгодишен старец. Кожата му беше бяла като платно. Дантела от бръчки покриваше ръцете и лицето му, сякаш дни наред беше преседял във вода. Косите му приличаха на паяжинни нишки.