Клайв Къслър: Медуза

Спускането на лодките отне малко повече от минута. И трите докоснаха водата почти едновременно. Екипажите им се спуснаха от палубата, заеха местата си по пейките и потопиха греблата. Щом трите лодки се отдалечиха от кораба, моряците на борда бързо разпънаха едно от платната. Корабът заплава бавно.

Добс наблюдаваше как лодките летят като стрели към своите цели.

– Полека, момчета! – промърмори той. – Загребете още веднъж. Внимателно!

– Колко са, капитане? – попита готвачът.

– Повече от достатъчно да сготвиш по една четирикилограмова пържола за всеки мъж на борда. Соленото свинско може да остане за гарнитура – извика радостно Добс.

Смехът му се изви над палубата като мощен вихър.

Кейлъб Най гребеше с всички сили в първата лодка. Дланите му кървяха, а рамената го боляха. По челото му течеше пот, но той не смееше да вдигне ръка и да я избърше.

Кейлъб бе едва на осемнайсет години, жилав и добре възпитан, отраснал във ферма в Масачузетс. Това беше първото му плаване. Щеше да получи едва 1/210 част от плячката и с този дял той стоеше на дъното в корабната йерархия. Знаеше, че ще извади късмет, ако излезе на нулата, но въпреки това се записа в екипажа, тласкан от жажда за приключения и надежда да зърне далечни екзотични земи.

Енергичният младеж напомняше на капитана за самия него при първото му плаване с китоловен кораб. Добс каза на младия фермер, че ще стигне далеч, ако изпълнява заповедите безпрекословно, ако работи неуморно и се държи настрана от неприятности. Готовността на младежа да върши всякаква работа и да не обръща внимание на подигравките на по-старите му спечели уважението на коравите китоловци, които го приеха за свой талисман.

Лодката на Кейлъб се командваше от помощник-капитана – опитен ветеран с много китоловни плавания зад гърба си. На гребците непрекъснато им се напомняше да слушат неговите нареждания, но Кейлъб, като най-неопитен, бързо се отегчи от постоянното бърборене на помощник-капитана.

– По-живо, Кейлъб, момчето ми! – извика помощник-капитанът. – Напрегни мишци, младежо, не дърпаш кравешка цицка и не сваляй очи от прекрасното ми лице! Аз ще ви пазя от русалките.

Помощник-капитанът, който единствен имаше право да гледа напред, видя голям мъжки кит да се насочва право срещу лодката. Слънчевите лъчи проблясваха по лъскавата му черна кожа. Помощник-капитанът тихичко заповяда на харпунджията.

– Застани с лице към него!

Два двуметрови харпуна чакаха по местата си на носа на лодката. Острите им като бръснач шипове се завъртаха под прав ъгъл към дръжката. Благодарение на това беше почти невъзможно харпунът да се измъкне щом веднъж се забие в плътта на кита.

Стрелецът се изправи в лодката, взе единия харпун от стойката и махна плата, който покриваше шиповете му. След това приготви и втория харпун. Всеки от тях беше вързан с петстотин и петдесет метрово въже, което минаваше през специална стойка на носа на лодката, оттам, въжето продължаваше по протежение на лодката до кърмата, където беше намотано един-два пъти около къс кнехт, и после бе вкарано в каче.

Помощник-капитанът завъртя румпела и насочи лодката към лявата страна на кита, за да осигури на харпунджията удобна позиция за стрелба. Щом стигнаха на около шест метра от животното, помощник-капитанът викна:

– Прободи го!

Харпунджията опря коляно на борда на лодката, метна харпуна и шиповете му потънаха в кита на няколко сантиметра зад окото. Мъжът бързо грабна втория харпун и го заби на около трийсет сантиметра зад първия.

– Гребете! – изкрещя помощник-капитанът.

Греблата се потопиха във водата и лодката се върна няколко метра назад.

Разпенен фонтан излетя през ноздрата на животното. То вдигна огромната си опашка и я стовари със страхотна сила точно там, където само преди секунди беше лодката. Китът вдигна отново опашка, потопи главата си във водата и се гмурна. Кашалотът може да се спуска на дълбочина триста метра със скорост от двайсет и пет възела. Въжето светкавично излетя от качето. Един от моряците поля въжето с вода, за да го охлади, но въпреки това то запуши от триенето в кнехта.

Лодката летеше по гребените на вълните. Китоловците наричаха това „ возене в шейна”. Моряците се провикваха радостно, но радостта им внезапно се изпари, когато лодката рязко спря. Явно китът отново излизаше на повърхността. Изведнъж огромният морски бозайник се подаде над вълните сред взрив от пяна и започна да се мята във водата като уловена с въдица пъстърва. После се гмурна отново към дълбините и се показа пак след двайсетина минути. Целият този ритуал се повтаряше отново и отново без животното да дава признаци на омаломощаване. При всяко ново изплуване моряците издърпваха въжето и скъсяваха разстоянието между лодката и ранения гигант. При последната поява на животното между него и моряците имаше не повече от трийсет метра.