Клайв Къслър - Медуза

– Кърт, добре ли си? – прозвуча гласът на капитана в слушалките. – За Бога, отговори ми!

– Отлично, капитане – успя да пророни Кърт. – Издигнете ме.

– Веднага! – каза капитанът с облекчение. – Каква музика искаш да слушаш докато пътуваш нагоре?

– Оставям вие да решите – отговори Остин. Беше твърде уморен, за да мисли.

Секунди по-късно, звуците на Щраус зазвучаха в слушалките и той започна своето дълго пътуване към повърхността с „Приказки от Виенската гора“.

Когато качиха Остин на кораба, той не осъзнаваше, че все още държи в металните си щипки острието от подводния апарат, сякаш беше някакъв ловен трофей.

На хиляди километри от „Уилям Бийб”, Луис Мичъл се опитваше да обуздае страстите в столовата, където Гордън Пелпс вкара целия екип, като заплашваше да застреля всеки, който не му се подчини. Някой беше забелязал, че доктор Логан липсва и когато Луис им съобщи, че морският биолог е мъртъв, новината предизвика вълна от гняв и страх.

Луис се опита да надвика какофонията. Когато видя, че няма да успее, тя нареди няколко чаши на бара и ги напълни с кафе. Простият ритуал имаше успокояващ ефект. След като виковете стихнаха, Луис се усмихна невинно,

– Съжалявам, че не прилича на кафето от „Старбъкс”, но ще трябва да се задоволим с това, което имаме.

Опитът ѝ да разведри обстановката накара една жена да избухне. Нейното бледо лице и влажни очи показваха, че е на ръба на истерията. Ругаейки Луис със задавен от плач глас, жената извика:

– Как можеш да бъдеш толкова спокойна, като знаеш, че доктор Логан е убит?

Упорито отказвайки да се разплаче, Луис отвърна:

– Доктор Логан лежи в коридора пред контролната зала с куршум в сърцето. Той се опита да се бори и беше убит от мъжа, който ни затвори тук. Ако искаш да избегнеш същата съдба, ти предлагам да поемеш дълбоко дъх и да се успокоиш.

С трепереща ръка Луис ѝ подаде една чаша. Младата жена се поколеба, но после се пресегна, взе я и отпи шумно. Луис събра всички около една голяма маса и разказа за срещата си с Пелпс и убийството на Логан. Един от биолозите, най-близкият приятел на Логан, се надигна от стола и взе един кухненски нож от бара. Той събра своя гняв в две думи.

– Кучи син!

Луис не мръдна от мястото си и погледна спокойно биолога.

– Напълно си прав – каза тя. – Всъщност, мъжът, който застреля доктор Логан, е нещо повече от кучи син , той е убиец, но проблемът не е в неговия морал. Дори и да го убиеш с този нож – въпреки, че се съмнявам – какво ще стане после? Очевидно Пелпс не е единственият замесен. Имаме работа с безмилостни хора, които имат средствата да получат достъп до добре охранявана лаборатория, намираща се на деветдесет метра под повърхността. Не знам как са научили за „Селенията”, кои са и колко са на брой, но съдбата ни изцяло зависи от тях.

Ножът издрънча на бара и биологът седна.

– Права си, Луис – каза той, – просто искам да знам какво искат.

– Убедена съм, че ще ни кажат – отговори тя. – Но дотогава, предлагам да хапнем. Важно е да имаме сили. Боже мой! – продължи тя звънливо. – Звуча като актьор в някой от онези филми за катастрофи, в които той казва на всички да се успокоят, след като корабът се е обърнал, или самолетът се е разбил в джунглата.

Сравнението накара част от хората да се усмихнат нервно. Двама се насочиха към кухнята и след малко се върнаха с подноси с шунка, пуешко и сандвичи с фъстъчено масло и конфитюр. Страхът явно беше усилил глада на учените, защото те погълнаха сандвичите, сякаш не бяха яли с дни.

Тъкмо почистваха, когато столовата започна да вибрира, чу се и силно бръмчене. Всички спряха и се заслушаха. След няколко секунди, бръмченето спря и подът се разтресе като при земетресение. Последва второ друсване.

Тези, които все още стояха на крака, се мъчеха да запазят равновесие. Дочуха се и тревожни викове, но всичко затихна, когато вратите се отвориха и двама въоръжени мъже, следвани от Пелпс, влязоха в столовата. Двамата непознати носеха черни водолазни костюми, все още мокри, и държаха картечници с къса цев.

Пелпс се ухили и каза:

– Изглежда, че сме изпуснали обяда.

– Какво става с лабораторията? – попита Луис, държейки се за ръба на бара, за да не падне.

– Помниш ли като ти казах, че ще се поразходим? Преместваме лабораторията в нов квартал.

Умът на Луис препускаше.

– Това е невъзможно!

– Не е вярно, доктор Мичъл. Трябваше само да я закачим за един авариен камион, образно казано.