Клайв Къслър - Медуза

„Б3” бързо се превръщаше във фризер, защото работещата на батерии отоплителна система губеше битката с дълбоководния студ. Джо Дзавала и Макс Кейн се бяха увили с одеяла като индианци от племето навахо, и бяха опрели гръб в гръб, за да се топлят. Устните им бяха изтръпнали, а дробовете им се мъчеха да извлекат малкото количество кислород, останало във въздуха.

Дзавала се боеше, че всеки момент батериите ще се изтощят напълно. Не искаше да умре в тъмнина. Батисферата имаше резервна бутилка с кислород, но той се питаше дали си струва да удължава агонията. Все по-трудно удържаше импулса си да се предаде. Затвори очи и си спомни планините около Санта Фе. Представи си, че си почива след дълъг зимен преход, а не лежи затворен в куха стоманена топка на дъното на ледения океан.

Дрън!

Нещо се удари в батисферата. Дзавала долепи ухо до стената, забравяйки за студа, който проникваше през металната обшивка. Дочу се стържещ звук и след това повторно удряне, последвано от още няколко.

– Морзов код за буквата „К” – досети се той.

След малко, след дълга пауза, той чу „О”.

Кърт Остин!

Кейн седеше, увесил глава и обгърнал коленете си с ръце. Той вдигна глава и погледна към Дзавала с влажни, невиждащи очи.

– Какво е това? – попита Кейн. Думите излязоха завалени като от устата на пияница.

Напуканите устни на Дзавала се разшириха в сянка от усмивка.

– Подкреплението пристигна!

Остин клечеше над батисферата подобно на паяк и почукваше по корпуса ѝ с ръката-щипка. Размерът и формата на подводния костюм го правеха податлив на теченията и един подводен водовъртеж заплашваше да го избута надалеч. Остин закачи кабела върху сферата и после захвана един от манипулаторите си за въжето, за да не бъде отнесен от течението. След това нагласи двигателите на костюма да сочат надолу към калта около сферата.

Натисна педала и мигновено беше обгърнат от облак тиня, която след малко се уталожи. Изключи прожекторите на костюма. Слабата светлина, идваща от доскоро погребаните прозорци на „Б3” показваше, че системите все още работят. Остин започна да включва и изключва светлините на костюма, за да привлече вниманието на Дзавала.

Дзавала видя мигащата светлина и умът му започна да работи по-бързо, въпреки студа.

Кейн също бе видял светлината.

– Какво ще правим? – попита той.

Дзавала жадуваше за възможността да направи нещо, каквото и да е , за да се измъкне от тази каша, но знаеше, че трябва да бъде търпелив.

– Ще чакаме – отвърна той.

Остин разкачи манипулатора от кабела и започна да почуква отново по батисферата. Успя да предаде само няколко букви, преди течението да го отнесе на няколко метра от сферата. Върна се и изпрати още няколко букви.

Камерата, монтирана върху костюма, предаваше случващото се на кораба.

– Какво става там долу? – дочу се гласът на Генън. – Картината изчезна, а сега е с много лошо качество.

– Изчакайте – отвърна Остин, а после приключи с изпращането на съобщението.

– Изчакваме – отговори капитана.

Усилията изтощиха Остин. В очите му се стичаше пот и той се бореше да си поеме дъх като изхвърлена на брега риба.

– Вдигайте! – извика той в микрофона на костюма.

Дзавала внимателно слушаше съобщението, идващо през обшивката на „Б3”. Той улови първите няколко букви. След кратка пауза, разпозна и останалите.

„Издигай!”

„По дяволите, Кърт, ако можех да се издигна, щях да го направя.“

Батисферата все още седеше заседнала в калта и Дзавала изпитваше ту гняв, ту отчаяние. Може би това е сън, породен от липсата на кислород. Може би всичко това беше само игра на гладния му за кислород мозък.

Рязък звън го върна в реалността.

Върху контролното табло мигаше червена лампичка. Той осъзна, че тя мига от доста време, но неговият бавен ум не беше възприел, че това е предупреждение, че кислородът е на свършване.

Дзавала се пресегна към резервната бутилка, едва я свали от стената и завъртя клапана.

Кислородът изпълни кабината и разсея мъглата от ума му. Отвори капака, покриващ ръчката за плавателната система и зачака нещо да се случи.

Остин висеше над дъното над океана, а прожекторите на костюма му бяха насочени към купола на „Б3”. Лебедката, намираща се на деветстотин метра над главата му, започна да се върти, кабелът се опъна, но батисферата не помръдна. През главата му минаха мрачни мисли: куката можеше да се откъсне всеки момент и сферата щеше да остане в капана на калта или пък Дзавала щеше да забрави да задейства плавателната система, или пък тя нямаше да заработи и най-страшното, двамата мъже са в безсъзнание.