Клайв Къслър - Медуза

Хуанг долепи длани сякаш за молитва.

– Ако искаш ще ти падна на колене!

Тя се взря в измъченото му лице. Хуанг беше гениален. Не очакваше да бъде и доблестен. Лий смекчи гласа си и каза:

– Няма нужда да ме молиш, доктор Хуанг. Ще направя каквото мога.

Лицето му грейна.

– Запомни ми думите – каза той, – няма да съжаляваш за решението си.

– Знам, че няма – отвърна Лий, – особено след като изпълниш исканията ми.

– Какво имаш предвид? – попита предпазливо Хуанг.

– Искам да доставиш в селото медикаменти, достатъчни за следващите шест месеца... Не, нека да са дванайсет и включи селата, които са близо до това.

– Ще го направя! – съгласи се с облекчение Хунаг.

– Организирала съм мрежа от акушерки, но те се нуждаят от обучен професионалист, който да ги ръководи. Искам още тази седмица да докарате един семеен лекар, който да поеме пациентите ми.

– И това ще бъде направено! – повтори Хуанг.

Лий се упрекна, че не поиска повече.

– Колко скоро ви трябвам? – попита тя.

– Веднага – отвърна Хуанг. – Хеликоптерът те чака. Искам да говориш на един симпозиум в Пекин.

Доктор Лий набързо провери наум с какво разполага. Колибата беше под наем. Вещите ѝ можеха да се поберат в малка чанта. Трябваше само да yведоми старейшините в селото и набързо да се сбогува с възрастните си родители и пациентите. Тя протегна ръка, за да скрепят сделката.

– Добре, да тръгваме! – каза тя.

Три дни по-късно, доктор Лий стоеше на трибуната в Министерството на здравеопазването в Пекин и се готвеше да изнесе реч пред повече от двеста експерти от цял свят. Жената на подиума по нищо не приличаше на провинциалната лекарка, която израждаше бебета и прасенца на светлина от свещи. Беше облечена в раиран костюм, червена като китайското знаме блуза и розов копринен шал около врата. Едва забележим грим прикриваше кехлибарения ѝ тен, получен от живота на открито. Тя се радваше, че никой не може да види грубите ѝ ръце.

Веднага след като пристигна в Пекин, Лий направи една обиколка по магазините за сметка на Китайската народна република. В първия магазин, тя изхвърли памучните си дрехи на боклука. С всяка следваща покупка в някои от най-модните бутици в Пекин, тя възвръщаше част от загубеното си самочувствие.

Сонг Лий беше почти на трийсет и пет, но изглеждаше по-млада. Беше стройна, с нежни бедра и гърди, и дълги крака. Макар че фигурата ѝ бе съразмерна, не беше нещо особено, за разлика от лицето ѝ, което неизбежно караше хората да се обръщат, за да я погледнат отново. Дълги, тъмни мигли ограждаха будните ѝ очи, а сочните ѝ устни преминаваха от приятелска усмивка в леко намръщаване, когато мислеше за нещо сериозно. Докато работеше в провинцията, тя връзваше гарвановочерната си коса на конска опашка и я скриваше под шапка, която вероятно е принадлежала на някой от войниците на Мао по време на Великия поход. Но сега беше подстригана късо в елеганта прическа.

Откакто пристигна в Пекин Лий присъства на огромен брой срещи и остана впечатлена от бързата реакция на правителството спрямо новата епидемия. За разлика от бавните действия преди няколко години, сега бяха мобилизирани стотици учени и специалисти.

Китай беше поел водещата роля в борбата с епидемията и беше поканил експерти в Пекин, за да демонстрира твърдата си решимост да се справи с проблема. Бързата реакция разкри връзката и с една по-сериозна ситуация – всеки, с когото доктор Лий говори през тези няколко дни, изглеждаше убеден, че основните хигиенни норми са достатъчни, за да се ограничи разпространението на заразата, макар изследователите да продължаваха да търсят нейния източник и да разработват тестове и подходяща ваксина.

Повечето учени бяха оптимисти, но доктор Лий не споделяше тяхната увереност, че ще се справят бързо с проблема. Притесняваше се, че все още не е открит източникът на заразата. Цибетките 6, които бяха преносители на първия щам на ТОРС, бяха изтребени, значи вирусът бе преминал към друг приемник – кучета, кокошки, насекоми... кой знае? Освен това я тревожеше нетипичната прозрачност в действията на китайското правителство. Горчивият ѝ опит я беше научил, че властите много трудно издават своите тайни. Тя почи беше успяла да загърби опасенията си до момента, в който правителството ѝ отказа да посети засегнатата провинция. Обясниха ѝ, че е твърде опасно и че районът е поставен под най-строга карантина.

Доктор Лий отхвърли мрачните мисли и се концентрира върху предстоящото ѝ появяване пред аудитория, състояща се предимно от експерти. Сърцето ѝ биеше лудо. Притесняваше се да говори пред публика, след като бе прекарала години сред хора, чиято основна грижа бяха оризовите ниви. А и компютърните програми, с които се следеше разпространението на заразата, само я объркваха. Тя не беше сигурна в собствените си знания. Имаше чувството, че е човек от каменната ера, пренесен в един модерен свят.