Клайв Къслър - Навигаторът

– При цялото това наблюдение се учудвам, че айсбергът е успял да се приближи толкова много – не се сдържа Остин.

– Както казах, курсът им е доста хаотичен – променя се в зависимост от формата, големината и вятъра. Този се изплъзна от радара ни. Сега ще се оглеждаме сериозно за един огромен, който изчезна в мъглата, след като го видяхме преди няколко дни. Кръстих го Моби-берг.

– Да се надяваме, че няма да влезем в ролята на капитан Ахав, който гони бели китове 2– засмя се Остин.

– По-добре бял кит, отколкото айсберг! – отсече Доуи. – Между другото, споменах ли ви защо ние в Нюфаундленд обичаме да шофираме през зимата?

Внезапната смяна на темата накара Остин и Дзавала да се спогледат учудено.

– Защото снегът запълва дупките по пътя – услужливо обясни Доуи и се разсмя толкова силно, че по бузите му потекоха сълзи. Капитанът очевидно разполагаше с безкраен запас от шеги за „нюфитата” и родината си, защото продължи в същия дух и по време на вечерята.

Готвачът на „Лейф Ериксон” сервира ястие, достойно за петзвезден хотел. Докато Остин и Дзавала нагъваха печено говеждо алангле, зелен боб от консерва и картофено пюре с чесън, покрито с дебел слой сос от печено, капитанът удостои запленената си аудитория с целия си репертоар от шеги. Остин и Дзавала издържаха обстрела от дебелашки хумор толкова, колкото можаха, а после се извиниха, че отиват да си легнат.

Когато рано на следващата сутрин се качиха на мостика, капитанът навярно ги беше съжалил: спести им шегите и им наля по чаша горещо кафе.

– Движим се добре. Видяхме много ръмжачи. Това е първият ни бургер.

Доуи посочи към огромен леден къс, който се носеше на около четвърт миля от десния борд откъм носа.

– По-голям е от всички бургери, които съм виждал – не се сдържа Остин.

– Не е нищо в сравнение с това, което ще видим по-късно – увери го капитанът. – Ако не се издига поне шест метра над водата и не е дълго поне петнайсет метра, изобщо не се смята за айсберг. Всичко по-малко е бургер или ръмжач.

– Тук май ще ни се наложи да научим нов език – заключи Дзавала.

Доуи кимна.

– Господа, добре дошли на Алеята на айсбергите.

1Пещерата на нещастието – Б. пр.

2Герой от романа „Моби Дик” на американския писател Херман Мелвил – Б. пр.

Саксън се качи във взетата под наем кола на летището в Кайро и се гмурна в автомобилната анархия, която тук минаваше за улично движение. Какофонията от клаксони, както и задушливата комбинация от прах и автомобилни газове беше силна противоотрова за седмиците, прекарани в пътуване из самотните пустини на Йемен.

Саксън стигна до предградията на Кайро и паркира на „Шария Судан”. От един ограден район наблизо, Сук ал-Гамал, се разнасяше миризма на селски двор и се чуваха нечовешки звуци. Това беше старият пазар за камили в Кайро. Загражденията за животните, които някога са били заобиколени от зелени поля, сега бяха обградени от жилищни блокове.

Саксън предложи това място. Искаше да се срещне с Хасан на публично място. Така беше по-сигурно. А освен това осеяният с камилски изпражнения оазис от времето на стария Египет импонираше и на чувството му за драматизъм.

Той плати малката входна такса, събирана от неегиптяни, и закрачи между загражденията. Стотици камили, докарани от Судан, очакваха или да се озоват в кланицата или да ги споходи още по-ужасяващата съдба – да носят дебели туристи до пирамидите.

Саксън се спря и проследи с поглед как натоварват в каросерията на един пикап протестираща едногърба камила. Усети как някой леко го подръпна за ръката. Един от хлапаците с мръсни лица, които постоянно обикаляха из пазара и се молеха за бакшиш, се опитваше да привлече вниманието му.

Саксън погледна натам, където сочеше пръстът на момчето. Под импровизирана тента близо до група купувачи на камили, които разгорещено се пазаряха, стоеше мъж. Саксън даде на момчето няколко монети и мина между загражденията.

Кожата на мъжа беше с цвят на мляко с кафе – нещо, което се срещаше при много египтяни. Брадата му бе спретнато подстригана. Носеше кръгла плетена шапка и съответстваща ѝ бяла галабея – дългата памучна роба, която носеха много от мъжете в Египет.

– Sabaah ilkheer – изрече Саксън арабския поздрав за „Добро утро.”

– Sabaah innuur 1, господин Саксън. Аз съм Хасан.

– Благодаря ви, че дойдохте.

– Да поговорим ли по работа? – попита Хасан.

Това предложение би трябвало да накара Саксън да застане нащрек. Египтяните обичаха да се бавят на чаша чай, преди да започнат да говорят по работа. Но нетърпението му се оказа по-силно от благоразумието.